Много обичам пътешествията. Непознатите страни. Различните хора. Техният начин на живот. Всичко ново и различно. Не съм пътувала до много места, които искам да посетя. Има обаче една дистинация, която някои мои познати са посетили. След това пътешествие не съм ги виждала повече. Разказват, че там нямало слънце. Влизаш в това място и няма излизане. Сякаш си в някакъв лабиринт. Път -тъмен, черен, без край. Място без усмивки, без щастие, без семейство и приятели. Пълно със спринцовки, хапчета, комуни, пари и смърт. Това място е "държавата" на наркотиците. Един дълъг път за никъде.
Не знаех какво е това наркотик, докато не тръгнах на училище, там все пак освен обикновените уроци научаваш много и за реалния живот. Там чувах не веднъж думата наркотик, но не бях наясно какво точно е това. Откъде се взема, как се използва и най-вече защо се ползва. Не се и интересувах.
Всеки ден след училище се прибирах през един красив зелен парк, беше ми по път. Обичах да минавам оттам, да се радвам на зелените листа през лятото, пеещите птички, аромата на цветя и красивите усмивки на децата. Това ме зареждаше с положителна енергия след дългия и малко досаден ден в училище. Пред мен винаги вървеше една какичка, за мен тогава беше осми или девети клас. Много красиво момиче. С дълги черни коси, гарваново черни. Красиво и изваяно тяло и невероятно слънчева усмивка. Изглеждаше като истинска горска принцеса в моето царство, наречено парк. И така, всеки ден - парка и тя. Един ден с усмивка тръгнах по моя път и бавно навлизах в царството, но нещо липсваше. Къде ли бе тя? Горската принцеса я нямаше. След дълго тършуване из царството и оглеждане на всяко едно ъгълче я открих. Беше седнала на една пейка. Над нея се бяха надвесили клоните на едно току-що разпъпило се дърво с прекрасни розови цветове. Закриваше я сякаш тези клонки бяха нейните стражари, пазещи принцесата. Загледах се в нея - толкова красива бе тя. Но, какво правеше?Притесних се много, да не би принцесата да е болна, защо ли бе хванала тази спринцовка? Какво ли лекарство имаше в нея. Колко смела беше тя - помислих си аз - съвсем сама си постави инжекцията. Мен толкова ме е страх от спринцовки. Никога не бих могла сама да се справя. Стана ми тъжно, че принцесата е болна.
Есента беше дошла, аз продължавах да се прибирам по моя път и всеки път навлизах с усмивка в горското царство, но принцесата още бе болна. Сякаш и дърветата боледуваха с нея. Падаха им листата. Нямаше ги вече онези красиви цветове. Ден след ден принцесата започваше да изглежда все по-зле и по-зле. Все болна. Винаги със спринцовката в ръка. Болестта беше прогонила нейната усмивка, красотата й.
Зимата нахлу. Стана студено, мразовито. Принцесата още бе там. Минах покрай нея, а тя трепереше от студ. Не издържах и отидох. Попитах я какво и е, защо е болна. Тя ми каза:
- Милата ми тя! Ти ме харесваше много, нали? Виж, не съм болна, аз се дрогирам. Много неща още не са ти ясни в този живот, но някой ден ще ги разбереш. Просто не ме забравяй. Помни твоята принцеса. И никога не си пожелавай да си като нея. Не докосвай спринцовката. Аз не издържах на изкушението опитах и отровата реши моята съдба. Аз вече не съм принцеса, а един умиращ лебед. Помни ме и не бъди като мен, за да останеш красив лебед, който е победил болестта. Аз сега тръгвам. Тръгвам за нищото.
Не знаех какво да и кажа. Дори тогава не успях да я разбера. Тя стана и тръгна. Изгуби се в бялата алея. Повече никога не я видях!
След няколко седмици видях нейна снимка, залепена на онова дърво до нейната пейка. Около снимката имаше чер надпис и дата на погребението.
Горското царство през лятото пак разцъфна, пак бе красиво и вълшебно. Само дето аз бях пораснала. Виждах снимката й и си спомнях за нея. За красивите и коси, слънчевата усмивка. За принцесата, която се остави на едно изкушение да я погуби.
Аз много обичам да пътешествам, но никога няма да поема онзи таен и непознат за мен път към нищото. Не го правете и вие. Бъдете победители. Борете се срещу отровата на младото поколение. Не погубвайте живота си, за да бъдете като другите.
Бъдете красивият, а не умиращият лебед!
© Никол Попжелева Все права защищены