Колко тежи душата? Няколко грама. И по-точно толкова, с колкото олеква човешкото тяло след смъртта. Не помня точно колко, но не беше много. Напоследък усещам душата си натежала. Не знаех, че тъгата тежи. Не знаех, че съмненията, объркването и полуживите мечти тежат.
Казват, че тъгата е мъдрост. Вярвам, че мъдростта тежи. Винаги съм смятала, че мъдрост е да знаеш повече от това, на което животът те е научил, да виждаш отвъд очевидното. И видяното да пречупиш през собствените си чувства това е мъдрост. Ако разбира се, знаеше как да чувстваш. Най-старите са най-мъдри. Най-много са живели, научили са се да чувстват. Тяхната мъдрост е като пръстените на дърветата. Всеки следващ период е отбелязан с още един пръстен и по тях можеш цял един живот да прочетеш.
Аз не съм мъдра. Дори бих отказала, ако ми предложат в ранна възраст. Но съм тъжна. Твърде съм се приближила до житейски драми, които иначе са далеч от мен. Бих ли могла да избягам? Не. Подлостта дори тежи повече от тъгата. Нека съм тъжна, но не и подла. Нека това ми тежи.
Чудя се дали на номадите вечното пътуване им е тежало, както и това, че не знаят накъде отиват? На мен ми тежи. Зная пътя, по който трябва да вървя, но не и къде води той. Откъде да мина? Ще срещна ли хора по пътя си? Ще спра ли за малко? Само пред красиви местности ли ще преминавам, или и през блата и мочурища? Ще стигна ли някога? Живея със страха, че ще загубя спечеленото, че ще се изгубя сред другите хора, с другите пътища и други страхове. Трябва да вървя. А как мразя изречения, започващи с “трябва”. Искам да вървя. Разкъсвам се. Парченцата тежат повече от цялото.
Не мога да вярвам, че щом се надявам силно, един ден ще срещна любовта. Подобна вяра е предизвикателство за безразсъдно смелите. Аз предпочитам да знам, че със и без любов, а може би и въпреки нея, ще оцелея. Само че никой не може да ми даде подобно обещание. То вероятно би натежало много. Недаденото обещание остава болезнена празнина.
С всеки миг щастие душата ми става малко по-лека. Но миг на щастие заплащам с час тревога. Не е равностойно, не е честно, но не може да се промени. Истините, в които човек вярва, и за които мисли, че са вечни, се променят. Менят се битките, които водим и целите, в името на които се борим. Променяме се и ние. Но душите ни неминуемо натежават. На никой човек, способен да мисли и чувства, да прощава и да мечтае, не му е спестено.
Днес душата ми тежи с тежестта на запомнени моменти от любими стихотворения, на думи от любими песни, на случайно докоснати съдби, на нелепо допуснати грешки. Душата ми е натежала, защото съм човек, който чувства, копнее, вижда, разбира. С годините ще натежава повече. Дано винаги да мога да понеса тежестта и.
© Бубинка Все права защищены