С цел предаването на идеите, които ще изложа в това есе, ще предложа една разширена дефиниция на теоретичната основа на понятието „наука”.Това е система от логически подредени знания с цел да опише процесите, изграждащия материалния свят, изградена върху два основни принципа – този на аксиомите, тоест твърдения, които се приемат за даденост без начин да бъдат доказани или опровергани, и този на експерименталния метод, който служи за практическа проверка, потвърждаване или опровергаване на дадено твърдение в строго контролирана материална среда. По същия начин ще предложа дефиниция на теоретичната основа на понятието „религия”. Това е система от подредени знания, целяща да опише принципите, изграждащи моралния аспект на света и живота и да даде практическа насока в изграждането на етиката, тоест как трябва човек да действа. Поради философските разлики в епистемологията, тоест какъв вид знание засягат, твърдя, че религията и науката не се застъпват, а изпълняват различни функции. Научното ни показва какъв е материалният свят около нас, а религиозното ни показва как да навигираме този свят по морален начин.
Поради сериозния конфликт между християнството и учените, достигнал най-високата си точка в Европа около средата на XIX век, Фридрих Ницше заявява най-известната му фраза: „Бог е мъртъв и ние го убихме.” Тази, фраза, обаче, не е пълното му твърдение, а то е: „Бог е мъртъв, ние го убихме и никога няма да ни стигне водата да отмие кръвта.” С тези си думи не просто илюстрира заключението от конфликта между църквата и науката по неговото време, а именно, че мнозинството европейци губят вярата си в християнството и се уповават на новата наука вместо това, донесла им невероятни чудеса по време на индустриалната революция. Същата идея е заложена в централния конфликт на романа „Братя Карамазови” на гениалния, по мое мнение, руски писател Фьодор Достоевски, описващ действието на този конфликт върху Русия. На повърхността на това твърдение, модерният човек не би бил сигурен какво е толкова ужасното в тази ситуация – та нали хората са се отървали от всуеверията и от тираничния контрол на църквата над животите си? Не са ли имали новооткрита свобода сами да решават кое е морално и кое не е, да са господари на съдбата си, вместо да са винаги нащрек да не прегрешат и да се озоват в Ада, осъдени на безкрайни мъчения? Това е било истина, но е само половината картина на това, което се е случило.
Християнството е било самата основа на европейската цивилизация от времето на римската империя, във философски, морален, битов, културен и организационен смисъл. Една от идеите, които са във философската и духовната основата са тази за божествения индивид – това, че във всеки човек има искра на божественото и че индивидът е най-важното звено на едно общество, а не групата. Другата основна идея е тази за светотата на словото – или Логос, Светия Дух – а именно, че говорът с цел истината е най-ценното средство на едно общество и че е единственото средство, което индивида (следователно и цялото общество, изградено от индивиди) има, за да се справи и с тиранията на прекалената подреденост, и с ужищожението на прекаления хаос. Самата дума „диалог” идва от „Логос” и в този смисъл означава обмен на ценни истини между два индивида и също така метод за трансформация на индивида чрез научване на собствените грешки и придобиване на нови знания. Имайки предвид, че точно тези две идеи са самата основа на християнската вяра и че те са в основата на европейските цивилизации през вековете, загубата на вярата води и до захвърляне на тези идеи като основополагащи. С други думи, цялата морална структура, върху която е изградена европейската цивилизация, е изчезнала и е оставила огромна дупка, която все нещо трябва да запълни.
А именно това, което се стреми да запълни този вакум са идеологиите, които възникват от средата на XIX век, а именно марксизма, различни видове империалистичен национализъм, фашизма, анархизма, капитализма и всичките им производни и пермутации. XX век може да се характеризира като неспирен конфликт между различни идеологии. След края на първата световна война се разпадат кралства и империи, зараждат се нови държави, нови начини на управление за местата, в които са приложени, било то демокрация, социализъм, комунизъм, фашизъм, национализъм и други. Последствията от първата водят до втората световна война, която е още по-виден конфликт между идеологии – фашизъм срещу демократичен капитализъм и комунизъм. След падението на фашистките режими, конфликтът еволюира в капитализъм срещу комунизъм или Запада срещу Изтока. С падането на СССР и края на студената война, идеологичният победител става ясен за целия свят. В целият този процес, обаче, физици и инженери успяват да създадат оръжие, което може да заличи човечеството от лицето на Земята, а именно ядрените бойни глави.
Все още почитаме идоли, все още се кланяме в храмове и все още изпълняваме ритуали, но не науката е новата религия, а идеологията, която е засега победител от идеологичния конфликт, започнал заради смъртта на религията. С победата на науката над християнството, се изменя и метафизичната основа – вече всичко, което считаме за реално, е материалното, това, което влиза в границите на науката. Всичко останало бива отхвърлено по дефиниция като илюзия, фантазия, шарлатанство или нещо, което науката някога ще обясни, но днес не може. С победата на материалната реалност над моралната губим връзка към най-съществените части на себе си – а именно тези, които са способни да говорят пълната истина със смелост и са готови за трансформация към нещо по-добро. Почитаме индивида само за капацитета му да се издигне в социалните йерархии, а не като основата на цивилизацията с божествена искрица в себе си. Използваме думите повече да залъгваме себе си и другите и дори се гордеем с това, а не се стремим към истината.