27.II.2003 година. България.

    Народе? Народе???? Буден ли си или още спиш многовековния си сън? Не мога да разбера! Гледам те и се чудя. Чудя се дали си още жив. Отдавна се опитвам да напипам твоя пулс. Много е слаб, но като че ли все още го има. Като че ли все още има надежда!
Кажи ми, народе – кой те приспа така? Кой иска да потънеш в дълбок сън като Спящата красавица и никога да не се събудиш от него? Или ти самият си решил така – трудният живот те е уморил и е изчерпил и последните ти живителни сили? Може би нелеката ти съдба през всичките тези столетия те е изтощила и копнееш за дълга почивка, за забрава? Искаш да заспиш, за да забравиш своето минало, да забравиш своето настояще. Да избягаш от непосилната действителност. Може би вече нямаш сили да стоиш изправен срещу ветровете, да се бориш с бурите и предпочиташ да легнеш тихо в тревата и да се отдадеш на сладка дрямка? Може би ти е по-приятно и удобно да живееш лежейки?
А може би просто няма кой да те събуди? Дали всички в царството също спят дълбоко и непробудно? Няма кой да ми каже! Тишина... Тежка тишина е обгърнала всичко... Тишина, в която мълчанието отеква като силен и отчаян вик, като предсмъртен вопъл...
Но аз знам. Някога, преди много време, е имало други, различни и странни хора. Хора – будители. Хора, които не са осъзнавали какво вършат и защо го вършат. Както човек не знае какво точно е любовта и защо обича. Чувал съм, че те ходели в мрака, който обгръщал земите на нашата родина и както и всички останали хора, също изпитвали болка. Но вместо да стоят в тъмнината и да проклинат Слънцето, което не иска да се появи, те правели точно обратното – без страх ходели навред и търсели някой останал лъч, с който да запалят отдавна загасналите свещи. А когато не успявали да прогонят гъстия мрак по друг начин, те палели себе си. Палели собствените си сърца и се опитвали да предадат искра и в сърцата на околните. И явно са успявали. Щом нас ни има...
Знам, че имената на някои от тези хора са останали записани в камъка, имената на други са записани на пергамент и хартия. Но може би повечето имена са изчезнали завинаги, а с тях и живота и съдбите на толкова много достойни синове на България. Сега ние благодарим на известните, но как да благодарим на тези, които са изгорели като падащи звезди в нощта? Не можем да съберем имената на всички. А дали нашата признателност е достатъчна? Дали вече Времето и Забравата не са ни превзели и покварили завинаги? Събрахме ли тези, които знаем в "Книга за българските будители"? Народе? Чуваш ли ме? Спиш ли? Днес като че ли спиш по-дълбоко от всеки друг път. Но няма кой да те събуди. Няма ги твоите будители, които да те разтръскат силно и да те принудят дори и насила да станеш от мекото и удобно легло и да напръскаш лицето си със студена и свежа вода. Да се огледаш в огледалото, което винаги стои непокътнато и да си кажеш – "Та аз съм хубав!" Може би не по-хубав от другите народи, но със сигурност не и по-грозен. Няма ги Новите будители, които да напишат книга за Старите будители. Да я напишат независимо дали с думи или без. И тя така си и остава ненаписана вече толкова години. А годините раждат векове. Вековете са родители на хилядолетия...
Народе, кого чакаш да напише тази ненаписана книга? Аз ли трябва да я напиша? Но нали Аз съм Ти и Ти си Аз?! И не знам дали имам достатъчно сили за това. Дали ще мога да се справя? Та аз не знам дори кой съм! Не знам и какво трябва да пише в такава книга. Как да я започна? Как да я завърша?
Началото като че ли е по-лесно. В първата част ще напиша всичко за Старите будители. Тези, които са живели много преди нас и са изгорели, за да осветят нашето настояще. Ще опиша как са живели, всяка тяхна дума, ще се опитам да се върна назад във времето, за да отгатна всяка тяхна мисъл. Ще се опитам да им благодаря, ако е възможно, за това, че съществувам.
Но как да продължа след това? Какво трябва да сложа във втората част? За какво очаквате да пиша?
Може би за Новите будители, които не съществуват. И които никога няма да се появят. И за тъмнината, която ни обгръща и ни задушава. За бледите сенки на наши сънародници, които преминават границите и поемат незнайно накъде. За мрачните и мръсни улици, от които тези сенки се опитват да избягат. С мрачните и мръсни сиви къщи, в които властват Бедност, Глад, Нищета, Студ, Омраза, Смърт... За загасналите отдавна и разхвърляни по земята свещи с изтръгнати фитили. За купът изтръгнати и захвърлени сърца...
Това ли очаквате да пиша?
Не – не е това.
Ще пиша за Новите будители, които съществуват и винаги ще съществуват! Които ще изгорят, за да осветят нашето бъдеще! Има ги! Народе, отвори очи и ги виж! Виждаш ли ги? Кои са те? Приличат ли на старите? Харесват ли ти? Може би някои от тях приличат на Старите будители. А някои може би не. Но нима е нужно всички да си приличат? Трябва да има думи, но трябва да има и мисли, чувства. Трябва да има хора, които да оставят слова на камък, дърво или хартия, но трябва да има и други, които да палят искри и да ги поддържат без те самите да знаят това. А ти, народе, знаеш ли колко лесно и на какви неочаквани места може да се появи пламък? Когато непознат се усмихне на непознат. Когато ръка, вместо да запрати камък по бездомна котка, и подари парче хляб. Когато друга ръка остави монета в шапка или стара кутия от цигулка на улицата. Когато ръка, получила удар, не се свие в отмъстителен юмрук, а се протегне с открита приятелска длан. Когато ръка хвърли непотребното билетче от автобуса не на земята, а в далечното кошче за боклук. Когато утринните слънчеви лъчи огреят малката чаша и тя от наполовина празна се превърне в наполовина пълна. Когато... Нужно ли е да продължавам да пиша?!
Въобще – нужно ли е да има думи изписани на хартия? Не е ли достатъчно думите на тази книга да се появяват в сърцата на хората? Рано или късно те ще станат достатъчно, за да може всеки да ги забележи и да се спре, за да ги прочете. А дотогава?!
Виждам, че не спиш, народе. Просто не желаеш да си отвориш очите. А Слънцето отдавна е изгряло. Не се бой! Смело го погледни! Няма да опари очите ти. Просто го погледни и ще видиш, че тъмнината отдавна я няма. Това просто е било сянката на твоите мисли...

Почакай, искам да ти кажа и още нещо. Само още едно малко нещо.
    
Народе, обичам те!

Copyright Adrian Bantchev 2003-2010