Untitled (part 2)
Часът е 13.20. Неделя. Събудил съм се преди около половин час и по подобие на всички провалили се писатели, сядам пред машината(компютъра) с чаша кафе и се опитвам да кажа нещо, с което да ви заинтригувам. Е, поне да заинтригувам себе си. Хм... този път познахте, нямам какво да кажа. Та дори потокът ми на мисли няма конкретна посока. Но все пак мога да се опитам да нахвърля някой-друг ред, нали позволявате?
Въпреки небивалата пошлост на този мой творчески опит, аз предполагам, че читателите ми ще се заинтересуват от това, с което ще ги занимая в следващите редове. Ново двайсе! Нямам нищо за вас. Дори не съм сигурен за какво си мисля докато разпръсквам тези думи по белия лист. Глупости! Не съм писал от цял век. А, ти читателю, би предположил, че за един век би трябвало да съм се натъкнал на достатъчно емоции и размисли, които да изложа тук. Може и да си прав.
Възраждане от миналото, загуба на разсъдъка, действия без особена цел... с други думи: „feel free”, предателства, болка, страх, сълзи, сигурност, самота, сълзи, страх, любов и всичко в кръг. Странното е, че както и да го завъртя, винаги последното, което споменах, остава отгоре. Знаете ли, мразя сутрините, мразя, когато трябва да се събуждам и винаги го правя с недоволна гримаса, затътряйки се към банята с полуотворено око. Често си мърморя „пак ли?!”. Днес беше по-различно. Събуди ме обаждане по телефона, което ме зарадва. Интересното е, че на пръв поглед нямаше нищо специално в това, което чух. Просто един глас, който чувам всеки божи ден, глас, на човек, когото виждам по-често от когото и да е друг. Дори не съм сигурен какво ми каза този глас. Нещо за някакви манджи и домашни задължения. Помня само как устата ми се разшири и почти неусетно достигна до ушите ми. Нещо сякаш ме погали и изведнъж не се чувствах толкова сам. Е, нямаше я закуската в леглото и разлятото кафе по шарените ми чаршафи, съчетани с целувката на любимия човек, но беше специална сутрин. Не мислите ли?
Началото добре. А после какво да правя? Неделя е, а не ми се занимава с нищо. А вие какво ще правите? Защо не послушате как изливам сърцето си през тази писалка.[1] Звукът не е чак толкова завладяващ. Може би наподобява триене на стиропор о стената на блока в махалата. Но някои го намират за привлекателен. Поканени сте да послушате.
А аз ще си пусна нещо с една идея по-класическо („we’re just two lost souls swimming in a fish bowl...how I wish, how I wish you were here...”[2]). Даже мисля да си поприпея малко, колкото да разваля песента. А вие през това време решете как да прекарате почивния си ден. Не бих препоръчал натоварващи и дори полезни дейности. Неделя е, все пак. Просто прегърнете човека до себе си и прекарайте малко качествено време, а аз като измисля нещо ще ви свирна да погледнете.
Продължаваме напред. Оглеждам се из стаята: разпилени дрехи навсякъде, бели стени, мебели... и убийствена празнота. Увлича ме. А аз пиша ли глупости, пиша ли... Кой ме излъга, че мога да пиша изобщо? Странно, за каквото и да се замисля, все се връщам към тази специална сутрин. Не ми се навлиза в ежедневието на неделния ден: пазаруване, готвене, размотаване, учене, размотаване. Бих искал да остана така, замислен, а емоциите да ме връхлитат една след друга, макар да се чувствам неспособен да ги изразя. Частична меланхолия... ”хей ти,” ще ме прегърнеш ли? Но трябва да ставам... и все пак, кой ме излъга, че мога да пиша?
[1] Eminem - Soldier
[2] Pink Floyd – Wish You Were Here
© Йосарян Все права защищены