Нямам вярата в себе си - онази, която би ми попречила да се виждам като ненужна песъчинка, досаждаща в нечия обувка на босо. Която би ми дала равновесието и уверения поглед в огледалото. Казаха, че Бог е у всеки, казаха, че трябва да вярваш в Бог, за да го има, а аз не вярвам в себе си - ерго не вярвам в Бог...
Нямам уюта на собствената си кожа. Родена съм без нея и живея оголено като нерв. Не помагат защитите, закрилите и изкуствените уюти...Болезнен е всеки допир, досег, полъх, поглед, дума, странично въздействие. Близкото ме плаши и ужасява, защото нямам в какво да се свра. Битието ми е константна болка, с която не свикнах.
Не притежавам истински успехи, понеже аз не ги виждам като успехи. Всяко постигнато нещо е само мой опит да поема дъх и да не се задуша от натиск. Сигурно отстрани изглежда, че плувам, но аз просто се опитвам да не се удавя. Животът ми е низ от конвулсии на притиснат до стената човек. Изгледът, че се боря е илюзорен - плод на инстинкта за самосъхранение на всяко живо същество.
Нямам истински приятели. Всяка близост е от типа "съседи по купе" и обикновено завършва със самообвиненията ми, че не мога дори да общувам с хората и всичко развалям. Сигурно наивната ми и открита природа дразнят и отблъскват от мен всеки, доближил се. Явно не знам къде да спра, колко и кога да кажа и как да отглеждам приятелства. Или просто понятията ми за приятелство са изкривени? Най-вероятно много говоря...
Нещата, които нямам ме карат да се съмнявам, че въобще ме е имало. Как да смятам, че съм имала живот, когато то беше само нескопосна репетиция по оцеляване? Репетиция, в която през повечето време стисках потни длани, дишах на прескакулки, стърчах нелепо на сцената и така и не си казах репликите, защото от притеснение ги бях забравила...
Питам се не дали нещо ми е липсвало, а дали мен, изобщо, ме е имало? Липсвах си и си липсвам още и това е най-вече, което ми липсва - нямам себе си. А, когато нямаш себе си, и целия свят да притежваш - все е тая...
Р.Д.
© Радост Даскалова Все права защищены
Нашият всеобщ Учител задава най-трудните изпити на най-добрите си ученици, независимо дали те ги искат. И няма значение дали те вярват в Него, важното е , че Той ги обича!
Наскоро прочетох една поредица от руския квантов физик Вадим Зеланд: "Транссърфинг на реалността". Не коментирам, а горещо го препоръчвам!
Поздрав, Рег!