НОСТАЛГИЧНО… за Панагюрище
Автобусът взема плавно поредния завой. Още малко, още няколко завоя и пристигаме. Цяла година бленувам това пътуване.
И ето го – малкото градче, сгушено в зелената прегръдка на планината. С мъка удържам сълзите, гърлото ми се стяга, едва казвам със задавен глас на сина си: „Пристигнахме вече. Ето, вижда се. Това е Панагюрище.” Той ме гледа учудено. Не може да проумее защо „The General-ът” (както ме нарича) се кани да се разреве без видима причина. То и аз не мога да се разбера. Толкова години живея в по-голям град, не успях да се претопя. Какво ме привлича тук? Не мога да си обясня защо носталгията по родното място става все по-силна. Няма значение за какво става дума, спомене ли се за Панагюрище, на мен тук, отвътре, душичката ми се разтреперва.
Каква е магията на малкото градче? Дали в славното минало? От траките по тези земи е останало Панагюрското златно съкровище, с непонятна за ума хилядолетна красота. А във въздуха витае духът на Априлското въстание. З ...