А той си мислеше, че съм безразлична. Не съзнаваше, че за мен нямаше значение къде сме, с кого сме и какво правим… За мен беше важно да бъда с него.
Онова сладко чувство, че не си сам, че някой го е грижа за теб, че някой мисли за теб, ме опияняваше. Нищо, че се залъгвах, а аз така смело и силно го правех!
Но той не можеше да го види. Пък и да му покажех, едва ли щеше да разбере… не, той просто не можеше… А си мислеше, че нямам мнение… Ооо, имам и още как!!! Но просто знаех, че мнението ми няма да му хареса и го премълчах.
Не зная дали постъпих правилно или грешах? Не зная дали повече ме нарани той, отколкото аз самата себе си?! Не зная дори докога ще продължавам да срещна него! Тоя, който ще вижда, без да е нужно да му показвам, ще разбира, без да е нужно да му обяснявам…
И все пак ще продължавам да се надявам, дори надеждата ми да заприлича на детинско упорство!…Защото надежда винаги има!!!!