Ехо, ехо… звук, разтърсващ дълбините на необятната бездна, превръщащ се в стон и в лек шум на повърхността. Пленителната пропаст, стоях точно пред нея, готов да хвърля поредния камък, а той да се изгуби. Гларусите кръжаха наоколо в кръг, като в приказка пред есенна буря. Там имаше живот, във водата живееше „нещото”. Времето неусетно отлиташе, а с него и последните ни шансове да спасим онова живо нещо, молещо за помощ. Поех дълбоко дъх и спокойствието ме обзе, като плячка на нейното величие, нейната древност.
Мина се минута или две и видях цялата прелест на нещото, изправено пред мен, изящно и обагрено във всеки възможен цвят, готово да те остави безмълвен и да те чака във вечността. Молещо за помощ мина покрай мен и сякаш ме дари със силата да поправя станалото, всичко онова, което сме причинили през вековете, за година или две. Сякаш опря своята надежда за живот и ново бъдещо царуване на нас и нашите рамене - новото поколение.
Не съм сигурен дали последното ми твърдение не бе по скоро ...