При сблъскването на два остри камъка може и да не се роди прашинка брашно, която после да се замеси и да нахрани огладнелите, потни сенки, прибрали се вечерта в едно място, което наричат дом, а усещат като пространство, но между тях винаги се ражда искра. Разгаря се огън, пламва мелницата, пламва и брашното. Но на кой му трябва хляб, когато има огън?! И достатъчен ли е хлябът, ако няма от пламъка?

Чувствам душата си като препечена филийка, а нямам нито масло, нито мед. И убиват острите й корички отвътре на стомаха ми. Нито хлябът ми е хляб, нито огънят е огън и се чудя как да се намъкна в дрехите на преструвката и да потърся място, което да наричам дом, където вечер да прибирам потната си сянка и, забравила съществуването  на огнени стрели, да живея с безвкусния хляб от някое измачкано пликче. Залъгвам се, че ще мога да го направя. Но дали не искам да опитам - ей така, за социалния експеримент. Нечестно е, с оглед на краткия ни живот, да си губя времето в експерименти и да рискувам да загубя и себе си измежду колбите на всекидневието.

Как ми омръзна всичко умерено, всичко помислено трезво, всичко разумно и прилично?! Умерено обичай, умерено почивай, умерено мрази и се преструвай, че всичко е наред! Уроците на хората! А вътре един глас крещи: лети, лети, лети!

И хлябът е умерен - засища, а не ти е вкусен. Огънят също е умерен - гори те, а не те изгаря докрай. Остава след него оная препечена филийка с остри корички, която не става за ядене, но и да изхвърлиш не можеш, защото се е забила много здраво в душата ти.

Като в толкова много дни, напоследък стоя пред бездната на собствените си въпросителни и не се осмелявам да тръгна напред, за да проверя дали ще се пребия или ще полетя. А Ницше тук ще излезе прав: ако достатъчно дълго се взираш в бездната - и тя започва да се взира в теб.

Но много труден избор трябва да направя. Огъня или хляба?