Мястото на лирическото встъпление в одата “Опълченците на Шипка” – Иван Вазов

  Ръководен от патриотични чувства, Вазов се обръща към героичното минало на своя народ. След Освобождението той създава цикъла от дванадесет оди “Епопея ма забрвените”, за да припомни забравените светли идеали на нашите възрожденци, да повдигне националното самочувствие на българина. Творецът отделя достойно място на храбростта, проявена от българските опълченци, които защитават прохода Шипка и дават своя принос за победния край на войната за освобождение на поробеното отечество . Одата “Опълченците на Шипка” е посветена на героизма и мъжеството на българските доброволци в един от най-решаващите моменти на Освободителната война.

  Лирическото встъпление на одата има своя смисъл и място в творбата и чрез него авторът постига определени идейни внушения. Поетът желае да разкрие разбирането си за изключителност, както и своето убеждение, че за едно събитие се съди не само по крайния му резултат, а по вложения в него героизъм. Народът ни има драматична историческа съдба, познава възхода и падението, но винаги с достойнство признава своите грешки . Вазов посочва саможертвата на опълченците като проява на безпримерен героизъм. Факт,който ни отрежда достойно място в световната история и сближава българите с най-великите народи.

  Лирическото встъпление се разделя на две смислови части. Спомените за драматичните погроми в нашата история пробуждат силни чувства у лирическия говорител, който е истински патриот. В първата част поетът привидно се съгласява с хулителите на нашата история, с абсурдността на техните доводи и твърдения. Всъщност това е художествен похват, чрез който се постига внушение за неоснователността на клеветите. Седем поредни стиха започват с анафорично употребената частица “нека”. Това създава впечатление за настойчивост и утвърдителност, заредени с искрен гняв и непримиримост. Чрез градацията са представени всички последователни удари върху българската национална памет. Лирическият говорител страда от факта, че едностранчиво се тълкуват събитията, че не се оценяват героизмът и мъжеството, проявени от българина в многовековното му развитие (в най-драматичните събития).  Игото се възприема не само като социална тежест, но и като срам. Лирическият говорител приема, че народът носи още “срама по челото” и “синила от бича”. Игото присъства със своите символи (“бич”, “окови”, “хомот”). Сякаш в едно изречение са побрани най-драматичните страници от българската история. Беласица и Батак “фърлят своя мрак” и се изправят срещу неверните оценки. Ослепяването на Самуиловите войни и клането в Батак отместват срама и позора от  жертвите към завоевателите. Известно ни е, че войниците на Самуил приемат вечната тъмнина пред позорния плен. Батакчани не трепват пред ятагана на поробителя. Те остават верни на род и родина. Едно историческо събитие се оценя по вложения в него героизъм, а не по крайния резултат. Отправено е най-тежкото обвинение - българският народ е получил свободата си в дар. Безспорно само народ, който е уверен в себе си, в историята си, може да изслуша клеветите, отправени срещу него и миналото му, след което да им противопостави своите аргументи и своята увереност в националното достойнство.

  Това се потвърждава във втората смислова част на встъплението, преходът към която е сполучливо подготвен от заключителното за първата част възклицание “Нека!Но”.

  Втората част на лирическото встъпление е противоположна в емоционално и смислово отношение на първата. Болката, протестът и възмущението се заменят  от възторг, възхищение. Основание за това става подвигът на опълченците. Само тяхната саможертва е достатъчен повод срещу хулителите  на историята ни. Преобладават думи и изрази, обединени от общото значение “светлина” (“свети нещо ново”, “в нашата исторья кат легенда грей”). Това внушава  монументалност. Във втора част оживява образът на Балкана, а името Шипка поражда патриотична гордост.

  В Балкана се ражда подвигът на опълченците, който бива олицетворение на националния космос, въплъщение на народната непримиримост и мощ. Оня чутовен връх се издига в символ на героизма и саможертвата. Те могат да бъдат сравнявани само с най-славните и най-великите подвизи  в световната история. Такъв е легендарният подвиг на спартанските войни при прохода Термопили. Доводите на лирическия говорител са градирани и достигат своя емоционален изблик в категорична оценка. Името Шипка се определя като:

...едно име ново, голямо, антично

като Термопили славно, безгранично.

  Използвано е метафорично сравнение, с което се съизмерява подвигът на опълченците с този на най-славните герои от световната история. В миналото на всеки народ има събития, които са с устойчива ценност независимо от времето, в което са се случили и които никога не престават да бъдат извор на национална гордост и самочувствие. Аргументираното противопоставяне на лирическия говорител срещу обвиненията към народа ни приемаме без съмнение и благодарение на контрастния контекст, в който са двете части на встъплението са използвани едни и същи ключови думи: спомен, име, история, срам, минало (недавно). Постепенното им въвеждане във втора част бележи нарастването  на възторженото чувство и логичното достигане до категоричното двустишие:

... що отговор дава и смива срамът,

и на клеветата строшава зъбът.

  Четейки лирическото встъпление на одата, ние сме завладяни от  патриотична гордост, осъзнавайки, че националната ни история е част от световната, със свой принос в нея. Нашите герои са смели, решителни и жертвоготовни и са извоювали свободата ни с цената на своя живот. Край.