Когато някой напусне живота ти необратимо осъзнаваш кое е важно и кое по-малко важно в този живота.  Разбираш, че семейството е било най-важно. В една книга прочетох следния цитат: "Да изгубиш семейството си, преди да си създал свое, което да го замени. Това е много особен вид самота...". Определено е особен вид самота, непозната за мен до сега... променяща представите ти за света, за хората, за важното, за доброто, за всичко. Израстваш и ставаш друг човек, човекът от "следващия" период в живота. Някак бързо, ненавреме порастваш. Набързо научаваш уроци, на други преподавани с години. Болката не стихва! Мисълта, че ще се прибереш и той ще те чака, че ще чуеш смехът му, ще усетиш прегръдката му, всеки ден се буди с теб и те следва незабелязано!

  Поучих и видях много. Научих се на много неща и разбрах, че има да уча още много. Много неща никога няма да ми се случат в живота, никога няма да сбъдна мечти...защото него го няма! Преминавам през различни неща, уча различни уроци, срещам хора, разделям се, намирам нови светове и се опитвам да се измъкна от старите. Но тази болка, този "особен вид самота" винаги е наоколо.

  Загубата или те погубва, или те погубва! В единия случай рухваш физически, а в другия оставаш цял, с трезва глава, защото трябва да продължиш. Но и в двата варианта психически нещо се е преобърнало! Започваш да поглеждаш към себе си и да търсиш отговори, да задаваш въпроси. И с каквото и да ме сблъсква животът винаги ме връща към тази загуба и към мисълта "Ако той беше тук как щеше да се случи това? Така ли щях да постъпя? Той до мен ли щеше да е?" И в един момент разбираш, че каквото и да вземе или даде животът, ние винаги ще искаме ЛЮБОВ! Дали ще вярваме в нея, дали ще я търсим, дали ще я имаме, дали ще я избягваме  - не знам. Но животът е по-лесен с нея! Любовта е различна - към семейството, към приятелите, към животните, към изкуството, към природата, към любимия. Всеки винаги търси утеха в някоя любов! Винаги тя му дава сили да продължи. Жаждата за любов никога не спира в живота на човек! Променя се само това към какво е любовта!

  Когато ни е трудно търсим утеха там където се чувстваме обичани - при приятели, при родители, в писане, в рисуване, сред природа. Защото там чувстваме любов! Тя ни лекува. Всеки иска любов. Във всеки момент от живота си ние, съзнателно или не, се нуждаем от нея. Просто неината форма е различна! Сега жадувам за това, което вече нямам и няма как да имам.

  Не искам оная луда любов, дето да ти подкоси краката, да ти завърти главата и да те стяга корема при мисълта за него. Искам другата любов - пълна с доверие, признание, отдаденост, уважение,нужда, вечност. Искам някой да ме цени, защото съм себе си! Защото обича хаоса в мен, обича мързеливото във мен, обича ме ядосана и гневна, обича ме засмяна и окрилена, обича ме рошава и размъкната, обича ме и спретната, красива. Видях, че има такава любов, запознах се с хора, които я притежават. Живях с хора, които я създаваха и даряваха, същата тази любов! Видях я, жива до последния дъх, до сетния час, та и след „докато смъртта ни раздели“!  

  По-лесно се живее и се преживява, когато имаш рамо до твоето! И трудното е пак трудно, и сладкото е сладко... но като се обърнеш после, със сълзи в очите и наслада в душата, виждаш колко много си минал, какво си дал и взел, и знаеш, че не си бил сам!  Били сте двама - една вселена!

Като затъна и се огледам и търся точно тази любов. Казвах си, че тя не съществува, че я няма, но я видях! Има я! Искам я! Всяка вечер заспивам преглъщайки отминалия ден! Тайно някъде в сърцето вярвам и се надявам, че ще я срещна - Моята Вселена! 

  Ако сам не събудиш вярата, никой не може да те дари с нея! Вярата се ражда в самите нас. Ражда се от мечтите, от видяното, от преживяното, от копнежите…

  Вярвам в любовта! Надявам се да я среща във всичките й форми и да успея да я задържа!

Мигличката (запазени права ®§)