Вятърът вее косите ми на различни посоки. Огромен черен облак се е надвесил над квартала. Хората около мен бързат да се приберат по къщите си и тичат на посоки с пазарските чанти в ръце. Недоволните физиономии за това, че слънцето се е скрило, се виждаха на всяко едно лице. Но факт беше, че всеки имаше нужда от почивка, всеки имаше нужда да се прибере на топло и някой да го прегърне..

  Аз ли? Аз бях една от тях, с изключение на това, че не бързах за никъде. Времето и мястото нямаха значение. Минутите течаха по различен начин – тй бързо, ту по-бавно... Бях в нищото. Изгубена в собственото си нищо, безсилно търсейки помощ да се върна. Но и аз не знаех къде. Мястото ми беше неопределено. И предишното, и бъдещото. Дългата ми лятна бяла пола танцуваше хаотичен танц с вятъра, а изрядните ми тъмно червени нокти се открояваха от всичко наоколо. Единствено една кърваво червена роза, наклонена на една страна, им съперничеше по яркост в сивата иначе картина. Вятърът беше студен, поне доколкото усещах. Да, беше студен... Също като изражението ми. Безизразно, нелепо, празно...

  Мислех си за желанията. Доколко е възможно да се осъществят и колко пъти съм се надявала в един даден момент ти да прочетеш моите през очите ми. Дали би бил вятъра, с който танцувах или розата стояща до мен въпреки лошото време? Дали би бил сълзите, които горещо целуваха устните ми? Би ли бил кръвта, минаваща през цялото ми тяло и стигаща до сърцето ми? Едно сърце, освободило цялата си сила за теб... Сърце жадуващо закрила... Твоята закрила, твоята подкрепа. Сърце, крепящо се на туптенето, което му остана, само когато в мислите ми се изрисува твоя образ.

  Нямам думи повече... Отидоха си с вятъра някъде далече, вероятно при някой, който има нужда от тях. Някой, чиито думи се слушат. Моите дори аз не ги чувам вече. А и без думи картината е още по-стряскаща – мрачно небе, студен вятър, червена роза и едно умиращо сърце...