През прозореца на сумрачната стая, съвсем необезпокояван, навлизаше самотен лунен лъч. Тя се доближи до перваза - навън бе вече нощ, тиха и спокойна. Навън - там всичко е така подредено!
Животът е толкова хубав, светът около нас е така идеален. Слънцето и луната, ветровете и дъждът, моретата и езерцата, всяко птиче и тревичка - те са толкова изключителни, неповторими... Идва денят, след него се спуска нощта... Сякаш всичко е преценено, така добре пресметнато и подредено - като огромен и жив пъзел - а човекът го няма в него. Човешкото същество е далеч от всички тези късчета от пъзела, устремено бяга и се крие от тях, той е различен! И може би светът би бил много по-добър и спокоен ако не съществуваше човекът - с неговата вечна и нестихваща устременост към любовта! Това егоистично същество, искащо всичко за себе си - земята, водата, цветето и мравката... включително и самия човек! Отличаваме се от всичко останало в света и сами по себе си сме уникални..., защото умеем да обичаме! А тази ...