Наближаваш ли ти, съднико, възседнал вихъра на времето? Изгаря ли в очите ти първородния въглен на ада? Властва ли в десницата ти стръвнишкия вой на кървава сеч?
Наема човекът парещия товар на одрипания навред изкърпен живот. Препъва се и пада, прегазен от нищо и от всичко в разкаляната пръст. Напуканата му длан озверяло попива сълзите му, а очите, осиротели в блясъка на сърцето, потъват в бездушието на каторжник. Но пак се изправя човекът, захвърлен в гора от тръни, разпнат от студения страх на мъртва луна.
И нощта овехтява, черна и скована, прилична на недъгава светулка. И не молитва кънти в храма на утрото, а остра тишина разрязва Книгата на дните. А човекът, вперил поглед в отвъдното, за последен път вижда слънцето, погребано в траурни облаци.
Живеем във време, в което Интернет е прозорец към света, а книгата е досадна и прашна отживелица. Движим се в общество, в което всеки е чувал за Мадона, но едва ли знаем някоя или всичките десет Божии заповеди със сърцето си. Зъбим се един на ...