Отчаяна, да. Отчаяна съм и на какво да се радвам. Погледни. Погледни през прозореца навън. Не виждаш ли?! Не виждаш ли очите на хората?! Не виждаш ли колко много мъка и болка има по лицата им?! Животът е хубав, ми казваш? Не, ти явно не виждаш добре. Грозното, пошлото и сивото в нашия живот ежедневие са. Скитници, просяци. Там навън по тротоара вървят. Не ги ли виждаш?! Не видя ли болката им, скрита в сърцата и изписана по лицата. Аз??? Аз ли?! Ами аз се чувствам като тях. Душата ми е пуста. Скитаща се в лабиринт от мрачни чувства и лъжи. Ти не видя ли?! Не видя ли някои усмихнат познат човек? Лице, изразяващо щастие. Познат щастлив човек видя ли? Не, нали! Ами тогава не говори, защото ти, приятел, гледаш само през стъкло. Не се докосваш до болката на бедността. Виждаш ли сега? Тези хора там долу страдат и плачат, а ти... Ти можеш само да гледаш... през едно стъкло. Но знаеш ли... аз ги разбирам. Виждам болката им и им съчувствам и знаеш ли, съм една от тях. Затова не ме карай днес да се усмихвам. Аз ще бъда с тях, гледайки реално и мрачно на живота, ще усетя чувства и неща, за който ти не посмя да помислиш дори. Сърцето ми ще плаче, ще се радва, но не само. Заедно с тях. Да, чу ме. С тях! С тях приятел. Онези там долу. Простите и обикновени хора, които ти презираш така жестоко. Видя ли ги? Видя ли колко страдат? НЕ! Не видя и знаеш ли, ти не виждаш. Не виждаш, защото купуваш всяка усмивка с пари.