Ето я... вече на земята... стои, плаче и прегръща самотата.  Безмълвна в тъмнината, изтрива сълза... въздъхва, сякаш, но не може. Притиска я нещо неизречено, непоказано, неизживяно... Иска, а не може. И не трябва. Желание, така студено, така жадувано, така невъзможно.

Поредно зрънце се отчупва от сърцето... и боли... Празни думи, фалшиви надежди, а след тях сълзи. Порой от мечти, отиващи си, както си отива лятото. Красиво, щастливо, а кратко. И тъжно е сърцето, и празно е може би, но не си признава. И не трябва. И не може. И не иска.

А как иска тя да се усмихва. А как иска тя да обича. И как вярва, още вярва, не се отказва. Въпреки всичко, въпреки всички - отново ще е силна.

Той пое по своя път, а нея остави - Сама. Едно-единствено желание - непостижимо, а толкова просто, толкова човешко, толкова невъзможно. „Да обича!" . Това беше всичко, което желае, а го няма. Смях през сълзи, горещи сълзи, отровни сълзи. Истински, неподправени, човешки.

Вижда хора, ала къде са им сърцата? Кой им ги отне и къде ги скри? Усмивки имат на лицата, но фалшива е душата. И не могат да обичат, и не знаят как, и не искат.

Не спира да вярва, че те има и някой ден ще намериш всички зрънца, отронени от сърцето й. Ще и подариш обич... ще и подариш усмивка. И вяра. Да вярва, че е жива, че е още тук, не е изгубена. Не ще се предаде никога, знай! Ще те чака... да се върнеш... да я откриеш... да я съживиш... А дотогава? Питаш се какво ще прави ли? - Отговора навярно не ще откриеш... но моля те, търси го. Той има нужда да бъде открит.