Януари, петък, сутринта…
Сега разбрах всичко. Изведнъж ми се избистри. Точно като по филмите: случка, асоциация, проблясък.
Чувството на изоставеност. Даже редакторът на компютърната програма го подчертава в червено. Не познава такава дума.
Какъв изблик на емоции и мисли, провокиран от една толкова дребна, направо ежедневна случка.
Разбит тротоар пред централна столична болница. Една дама с неистови усилия се опитва да задържи очукана метална болнична количка, за да не поеме по стръмната улица под товара си - неподвижен, неприсъстващ мъж в зелена ватенка. На метър от нея е подпрян на изкривено, ръждясало колче измачкан плик, който тя не можеше да достигне. Помоли ме да и подам плика, нищо повече – само да ù подам плика. Тя щеше да се пребори сама оттук нататък. Чувството на изоставеност ни формира поведението, да не чакаме, да не молим, да се борим сами. Какво лошо? Нищо, просто си мисля, че би била по-полезна в момента да говори на мъжа, да го успокоява, да е с него. Стиснах металните ...