Писмо, което едва ли ще получиш. Малко ирония, черен хумор на фона на случващото се. Само лудите седят и пишат писма, които никога не пращат. И страхливците. И те също.

Мисля си, че ме имаш за страхливка. Скучна и жалка, потайна. Вечно криеща и мамеща. Може. Кога те убедих в обратното? Опитах ли изобщо?

Нещо, което не ми излиза от ума... нещото, което ми прикова вниманието с пълна сила, нещото, което ме накара да се замисля, дали си струва да вярваш в по-доброто, в бъдещето, в хората. До сега живях с мисълта, че лошото, което ни се случва, е просто стъпалото към нещо по-хубаво. Изглежда обаче, че слизам по тия стълби,а не се качвам. Все ми се струва, че там, надолу, няма нищо хубаво. Та, за онова нещо, дето ме накара да прозра точно това слизане... Злобата ти, отмъщението. Мислех си, че си играеш пак на психо-игричка. Казваш ми нещо, проверяваш ме, или просто си в такова настроение. Думите, че просто ми връщаш, без да искаш, се отпечатиха завинаги в ума ми. Защо? Защо ми отмъщаваш? "Без да искам" говори само, че подсъзнателно си таил тая обида и тази злоба, а говореше друго. Колко съм наивна. Е, поне си имам един хубав урок по „вяра".:)

Любов. Колко патетично. За пореден път виждам пеперудки там, където има само пепел. Е, и този проблем си е мой. Не те обвинявам, разбира се. Но ти вярвах. Вярвах ти толкова много, че дори  когато ми говореше по оня твоя си начин, гадния, злобния, нараняващия... дори тогава те оправдавах, търсех причината, исках да го преодолеем заедно, исках да си добре. А ти ми казваш, че не искаш жена, която да е винаги съгласна с теб. И после плачеш с разбито сърце. Ти искаш да бъдеш нараняван. Имаш нужда от самосъжалението си. И част от това самосъжаление е да накараш някой друг да се самосъжалява. А после да се виниш: "колко съм лош", „това съм аз", „виждаш ли". По дяволите, права съм.:)

Не, не си мисля, че съм единствена и неповторима, много пъти съм ти го казвала. Наистина го мисля. Животът ме научи, че няма незаменими хора, самата аз сменях и подменях толкова пъти. Достатъчно пъти, за да се убедя, че с времето остават добрите спомени, а любовта се превръща в романтично усещане за нещо хубаво, което някога, някъде ни се е случило. Този път няма да ми останат само добрите спомени. Знаеш ли защо? Защото не бяха истински. Защото във всеки от тях откривам двуличие. Обърканост. Подлост. Пресметливост. И през цялото време аз бях обвинявана в тези неща. Колко удобно. За теб.

Не, не си ме обичал. Обичал си представата за мен. Това, което е било в главата ти. Обичал си заради самото чувство. Имаш нужда. Да, всеки има нуждата да обича. Не те виня и за това, както аз, както всички, така и ти понякога не си наясно с чувствата си. Е, осъзна се. Хубаво. И толкова беше разочарован, че си се объркал, че реши да ме убедиш по всички вазможни начини, че и аз съм се объркала.

Не. Аз не съм.

Все още те усещам. Така, както и преди. Знам какво става преди да ми го кажеш. Както и преди. Гледам телефона секунди преди да получа съобщението ти. Както и преди. Знам че идваш. Когато идваш. Когато идваше.

Аз знам защо те обичах, ако въобще за това чувство има причини. Не беше само чувство в сърцето ми. Беше осъзнаване, разбиране, беше любов с ума и сърцето. И душата. Душата ми, която нарани вчера. „Ти не можеш да ми дадеш това, което тя може".

А знаеш ли защо.

Защото не искаш да вземеш това, което ти давам аз.

Търсиш нея в мен. Чакаш от мен това, което тя ти е давала. Сърдиш се и ме обвиняваш, че аз не мога да ти го дам. Ами не мога.

Защото аз не съм тя.

Защо да плащам за чужди грешки? Моите си ми стигат.
Аз не съм състезателка.

Истината е, че името й ще го помня докато съм жива. И твоето. Защото научих един от най-важните уроци. Трябва да си вярвам малко повече. Да слушам странното ми 6-то чувство, което през цялото време ми повтаряше, че има нещо в цялата тая история. Нещо особено, нещо тъжно и толкова истинско, по-истинско от всичко, което се случи между нас.

Знаеш ли кое?

Тя.

Нямаше нужда от обидите. Аз знам кога да отстъпя. И отстъпих. Трябваше ли после и да ме унижиш? Трябваше явно. Преглътнах. Знам, сега вероятно ще се оправдаеш с това, че си бил искрен, казал си ми всичко.  Да, след като се постара да ме прекараш през всичките 9 кръга на ада на лошите предчувствия. Благодаря. Сега съм с още ей толкава -->. по-силна. А по мярката за духовната сила, това е много.

Всичко мога да забравя и да не тая лоши чувства. Ако изобщо има някакво значение за теб. Но мога, наистина. Това, че не беше съвсем искрен с мен от самото начало - забравям го. Това, че ме обвиняваше в неща,съществуващи само в твойта глава -забравям. За това, че нарече „оръжие" думите ми, че те обичам - забравих. За това, че ме подцени - забравих го. Единственото нещо, което остава незабравено от днес нататък, след теб, това, което ще изниква в съзнанието ми всеки път, когато се сетя, че те е имало...

Твоята злоба. Преднамерена, тежка, раняваща злоба.

Твоята жестокост. Без грам чувство като към човек, не към жена, не към мен, просто като към човек.

Всичко си заслужих.

Само не и това.

И понеже започнах с думите че съм страхливка... Нека завърша с тях.

Да, страхливка съм.

Страх ме е да вярвам.

Вече не мисля, че единствения вариант да загубиш е, когато отричаш нещо, а то всъщност съществува.  Губиш и когато си повярвал, а нещото просто не го е имало. Какво губиш ли? Себе си.