Писмото, което никога не ти написах... Писмото, с което исках да ти кажа всичко, което чувствах, а не успях... Писмото, за което не събрах достатъчно смелост... И всичко, което исках да напиша в това писмо остана неизказано...

Не ти написах  колко малко остана от сърцето ми. Знаеш ли? Частичка, която успях да спася...Частичка, която с много грижи растеше и възвръщаше предишната си форма... Малко по малко... Толкова крехка... Толкова чуплива... Толкова нежна... Не ти написах, че ти дойде и преобърна целия ми свят. Не ти написах колко силно и плашещо усещах липсата ти. Не ти написах колко зависима бях от теб, макар да не исках. Не ти написах как болезнено ми липсваше влиянието ти върху мен. Бях безсилна пред емоциите, с които ме зареждаше само с очи. Без думи. Не ти написах колко често непоетият въздух заплашваше да взриви дробовете ми... Колко често протягах ръце в кадифения мрак, но намирах само себе си... Колко болезнено и бавно минаваше всяка една секунда... Не ти написах колко трудно ми беше непрекъснато да нося маска - леден поглед и фалшива усмивка... Знаеш ли колко трудно беше да се правя, че не ми пука; че си минало; че съм те забравила... Заблуждавах се и живеех в една голяма лъжа, но не можех да се разплача пред когото и да е! Достойнството ми беше над всичко! Знаеш ли колко трудно ми беше? Не, не знаеш! Не ти написах, че смисъла на всеки нов ден бе надеждата отново да ми подариш онова щастие... Не ти написах как минаваха сивите ми еднообразни дни - в спомени... мисли единствено и само за теб!

Не ти написах, че те обичах повече от самата себе си, което сега не бих допуснала.  Не ти написах нищо, защото не исках дори белият лист да узнае тайната ми. Но сега... АЗ я разкривам!