На 20 Април 1876г., следобяд Георги Бенковски обявил избухването на Априлското въстание, което имало за цел да освободи България.

АПРИЛ - име, което буди сълзи и гняв. Име, което звучи като тръба, разбудила мъртъвци. Име, което значи смърт и кръв, и ужас и вечна слава.

Ние все забравяме, но историята помни онези времена на геройства и срам. Помни огъня в очите и страха в сърцето на всеки българин. Ние гледаме напред - към бъдещето, което ни обещава прогрес и развитие. И рядко се сещаме, че някога едни хора, едни обикновени и страдащи хора са оставили кървави следи по не една улица и църква. Рядко се обръщаме натам. А по празници, когато звучи химнът, когато няколко „издокарани" дами и господа говорят за историята и най-безразсъдно я обличат само в геройства и слава, тогава си позволяваме дори да споменаваме безсмъртието.

На някои им е достатъчно, на някои един ден в началото на Март им стига, за да се почувстват българи.

Но историята крещи през вековете едно име, което буди сълзи и гняв - АПРИЛ.

Пет века сън и покорство, пет века една злокобна песен приспива народа и всичко друго заглъхва - и тежкото дрънчене на оковите, и писъците на децата и девиците, и песните, изпети със задавени сълзи над нечий гроб. Пет века обаче един народ ОЦЕЛЯВА. Без собствени държава и църква, под постоянен натиск да бъде размит в чужди вени и в чужда вяра, в непрекъснати битки със самата земя за насъщния, под постоянен страх, че всеки ден може да бъде последен, той ОЦЕЛЯВА. Защото на фона на всички унижения, мъки и страдания е имало българска памет, а когато е била на път да изчезне, някой я е излъсквал от калта и я е показвал с цялата ù мощ и сила. България е раждала личности, предводители, гении, които са се погрижили българите да не забравят, че са такива. И именно тогава, когато е нямало България, българинът е станал патриот. Пак тогава земята е създала героизма в сърцата на хората. Героизъм - не като някакво движение в права посока, а като логока, като философия. Като нещо дишащо със собствени дробове. Героизмът на българите е едно разсъбличане, самооткриване, което вади на показ всичките му добри и лоши страни. Героизмът е преценката, че нещо струва повече от страха, от инстинкта за самосъхранение, от импулса да предадеш другия, за да запазиш себе си. В сенчестата страна на героизма се „подвизава" предателството. Тези понятия са несъвместими и взаимноотблъскващи се в теорията на морала. Но ето го българинът - слял ги в едно, съединил ги в едно неразделно цяло. И в най-тежките изпитания те се борят за душата му. Историята знае, че понякога побеждава едното, а друг път другото. Знае, че докато героят върви с ясен поглед към бесилото, предателят потъва в нощта, обхванат от собствените си демони.

Пет века борба, пет века борба със самия себе си е водил всеки човек, всеки ден, всеки час, за да не забрави, за да не предаде сърцето си на страха, за да оцелее, за да издържи. Пет века търпеливо очакване разбутването на пепелта да роди пламък, в който да изгори всичко, всичко освен България. Моментът е узрял, за да се каже - СТИГА! Стига толкова търпение, стига толкова очакване и покорство, стига битки - ВРЕМЕ Е!

През Април, без сериозна подготовка, без оръжие, с едно знаме - СВОБОДА ИЛИ СМЪРТ, с една светла надежда, с пламък във всяко сърце и не без страх, народът заявява своето право - ДА БЪДЕ! Бързо и жестоко е наказана тази дързост. И бързо народът отново заспива под звуците на робската песен. Но сънува. Сънува бъдещето, сънува България, своята свободна България. И към всичко, което е запазил дълбоко в себе си, прибавя още нещо - може да превърне пепелта в огън, страха в подвиг, че може да издържи.

Това е дирята, безсмъртната пътека, посипана с кости и кръв, с предателства и слава, с геройство и срам, която ни връща към Април. Бунтът е разгромен, въстаналите са наказани, но бурята само се е скрила в клоните на някой шипков храст и като настръхнал хищник чака да скочи, да разкъса плътта на търпението и да напои земята с още кръв. Наследството, което ни завежда Април, не е в метежа на битката, не е в обръчите на топчето или в пукота на пушките. А в страха, в импулса на майката да запази със собственото си тяло своята рожба. В мъката да гледаш как отвеждат любимия мъж, брат, баща или син на смърт. В силата да пееш и да плачеш, проклинайки и благославяйки живота си. И в това, в което ЗНАЕШ, че имаш силата, куража и упорството да превърнеш тези неща. НАСЛЕДСТВОТО на АПРИЛ е в мисълта, че страха се превръща в сила, предателството в геройство и спомените в бъдеще.

Лесно е сега да съдим и много редове да изпишем за онези минали времена. Лесно е да се разхождаме из улиците и да говорим за това що е робство, присъствие, потисничество, свобода. Лесно е да следим дати и факти, да броим време и личности.

Трудното е да ИЗДЪРЖИШ. Да направиш така, че главата ти да не падне отсечена. Да се опазиш още ден, още час, в който да бие сърцето ти. Защото паднеш ли, с тебе падат всики ония спомени, които носиш в душата си. Падат всички хора, които обичаш, всички традиции, които пазиш, всики приказки, които помниш, всичко, което е заложено в теб и което не бива да пада покрусено.

От всички героични битки, от всички безсмъртни подвизи този е най-достойният.

Другото се знае. Другото може да се пипне с ръка, да се направи на паметник или на книга. Важното е какво се крие зад всички мемориали и страници. Важна е не безсмъртната диря, а към какво ни отвежда тя. И не ни ли показва нас самите, не ни ли води през времето, за да ни покаже интимния ни свят, в който има и сянка и светлина?! Не е ли всъщност път към бедещето, но напомняне, че имаме и минало. Минало, което не търпи да си припомняме един ден, в началото на Март, защото то е в нас, то е в душите ни, в сърцата ни, в гените ни.

Да последваме безсмъртната диря на Априлското въстание и да „видим" душите си, в които по най-тайнствен и невероятен начин се сливат страхът и героизмът! Да последваме кървавите стъпки, които ни връщат в историята и да преценим за бъдщето си, че нещо е по-важно от страха, от инстинкта за самосъхранение, от импулса да предадеш другия, за да запазиш себе си!