Посрещнахме и тази Нова година в подпийнало състояние и в приповдигнато настроение с много пожелания и очаквания, но за жалост повечето си остават само напразно казани.
Всички знаем за кошмарното прибиране в първия ден на новата година. Много студена сутрин, температури с много отрицателен знак, за мен това дълго прибиране се оказа мъчително, но и полезно, за да повдигна един въпрос. Чакам си последното превозно средство от моето поредно около софийско пътешествие и на спирката виждам две деца, момиче и момче на около 8-9 годинки, грабнали в ръка по една счупена сурвачка и тръгнали в неясна посока. Те са толкова леко облечени, че мисълта ми за същото ме вледенява.
Тази трогваща картина не е епизодичен случай и моята малък радостен жест е само шепа пясък в океана.
Всички ние живеем с нашите идеи, нашите надежди, нашите мечти и очаквания за бъдещето, но къде са техните... още от малки те се сблъскват със суровата жестокост на времето, в което живеят. Единственото положително е, че не могат да се замислят за много от нещата, защото те нито ще имат своето детство, нито своето образование дори и начално такова, нито ще имат надеждата и шанса за достоен живот.
Живеем в години, в които науката се развива с много голям темп, откриват се неща, за които хората живели преди години, не са и предполагали, че ще съществуват, но главната цел на всичко това не се постига, а дори се получава точно обратното.
С всяка година и десетилетие бедността нараства, все повече хора, все по-трудно живеят, а другите... те просто преживяват, защото личност загубила своите човешки ценности и добродетели, не би могла да води стойностен живот. Всеки намира своята частица добродетелност в моментите в които е притиснат от обществото. Да, лесно е да сложим един символ пред името си някъде в знак на съпричастност и да си мислим, че сме допринесли с нещо... извинете ме, но не сме. Замислете се за ежедневните си постъпки и затова всеки ден всеки един как подрина се, за да промени това, което ни заобикаля. Всеки се сеща да бъде по-добър, но отново само за кратко и на следващия момент си е както винаги си е било.
Та нали целта на прогреса е точно с тази насоченост, хората да живеят все по-добре с повече удобства, улесняващи тяхното ежедневие и взаимоотношенията им, да са на ниво, отговарящо на всичко останало, но това на практика не се постига... Ще посоча и моя отговор за всичко това.
Ще го нарека "Векът на егоизма", който за съжаление е водещ и над всички останали човешки ценности. Среща се навсякъде в ежедневието ни, заобиколени сме от доста такива примери или както аз обичам да ги наричам ”Консуматори”. Те идват, защото имат нужда да вземат нещо и си отиват след това. Като се появи отново следващата тяхна нужда, наред е донор, който да я задоволи...
Ех, живот...
Следва продължение...
© Ивайло Димитров Все права защищены