Пораснах с няколко години. Усещам ги към десет някъде. Погледнах в миналото за малко, отстрани. Посредствен беше целият живот и аз си бях едно посредствено момиче. И някак сякаш се намъкнах в нечий чифт чужда кожа. И кикотът, и миглите, и думите... желанията дори не бяха мои. И вярвах, че е правилното Аз, когато наоколо не виждах нито къс себе си. Разхождах се покрай звездите и бях щастлива, че си бяхме близки с тях. А после почувствах, че очилата ми са качили диоптъра си. Душата ми гореше в слепота! Видях едва сега тъй ясно, че влачила съм се в калта, която само слепите духовно намират за небесна висота.
Преродена съм! Счупила всички светски окови! И имам сили да плюя. Да! Към всички, които си останаха в пороя. И са ми жалки техните стремежи. И подиграва ми се с плоските им радости. И те, всичките, се уплашиха и обърнаха насреща ми с низките си номера. Едната - лицемерна, другият - змия и прочие до утре сутринта. А на мен ми е смешно. Благодаря за спектакъла! Продължавайте с цирковите ...