Отново е 15 септември и за пореден път стоя с цвете в ръка пред родното училище. Днес обаче не е както преди. Какво е различното? Та нали хората са същите и мястото не се е променило? Срещаш се за пореден път с приятелите от класа, смехът и веселието не са по–малко, но нещо в душата тежи. Един учител се приближава и ти казва: „Честит ви първи и последен учебен ден!‘’ и едва тогава осъзнаваш какво не е наред. За последен път стъпваш в двора на родното училище като ученик, защото след броени месеци ще го напуснем завинаги и ще се връщаме като пораснали негови деца.
Затварям очи и си спомням едно малко момиченце преди 12 години, което с нетърпение очакваше да стане ученичка. Тогава всичко беше изпълнено с безброй усмивки и безгрижност, защото бяхме малки. Минаваха дни, години и това малко дете се превръщаше в едно голямо момиче, готово да се бори с живота. То знаеше, че всичко дължи на училището и хората в него, защото те са дали много от себе си, за да се представи на обществото като лич ...