Отварям очи, а слънцето срамежливо ми се усмихва от небето. Изпраща ми целувка по лекия вятър, който нежно разрошва косите ми. Дърветата ми подават ръка и ме подканват да вървя... да вървя към последния безгрижен ден.
   Прекрачвам прага на родното училище за последен път. Днес ще се сбогувам с него и завинаги ще го оставя в спомените си. На входа ме посрещат учители и ми пожелават попътен вятър в реалния живот, защото приказката, в която живеех до днес, вече е на финала си. Изкачвам стълбите до класната си стая, а от вътре ми се усмихва моята учителка. Прегръщаме се и сядаме по чиновете. Време е да започне последният ни учебен час. Всички го очаквахме с нетърпение, а сега, макар по лицата да има усмивки, сълзите в очите издават тъгата от раздялата.
   Ето го звънеца за влизане в час. Днес обаче словото е изпълнено с много тъга и сълзи. Всеки се опитва да скрие бурята в очите, ала как, когато знаем, че всичко е за последен път. Неусетно изминава и този час. Отново звънецът се намесва, за да напомни, че е време да си кажем "Сбогом" и с гордо вдигнати глави да напуснем родното училище.
   Изправяме се, подаваме си ръце за последен път с класа и тръгваме. Чака ни дълъг път, ала това днес не ни плаши. Сърцата са свити не от страх, а от мъка по отминалите дни, по закачките и веселбите. Прекрачвайки прага на училището, оставяме зад гърба си добрия чин, върху който проспивахме понякога уроците си. Оставяме и черната дъска, всявала страх през всичките тези години у нас, а сега всичко това ни е толкова скъпо и милно. За последно се прегръщаме, казваме си "Прости!" и поемаме към старта на живота.
   Сълзите не пресъхват, а сплетените пръсти на приятелските ръце не искат да се пускат. Какво нещо е съдбата?! До вчера мечтаехме да извикаме, че сме абитуриенти, а днес, когато този миг настъпи, се връщаме във времето, когато бяхме деца и искаме да спрем времето.
   Ах, защо е толкова трудно да кажеш "Сбогом!", защо сълзите не спират, защо това трябва да е последния ни учебен ден?!