Тя усети студа по върха на пръстите си. Докосна се до мъката на това място. Всичко беше попито от светлина, но празнотата някак си я погълваше и създаваше безбрежна се пустота. Зеленината по върховете на планината едвам създала уют в сърцето на пътника, в следващия момент бе разбивана от сивотата на голите праскови и кайсии в дворовете на безлюдните къщи. Само растенията бяха останали след всичко, което се бе случило по тези земи и не съвсем. Можеше да усети мъката по голите клони - зеленината не можеше да спаси душата й, а сивотата беше пристан за тъгата й.

Студена усмивка се плъзна по лицето й, спомни си за някогашното „някога" за „някога преди" отпреди да срещне сивотата на прасковените дървета в края на зимата и зеленината на старите ели. Помисли си, че тъгата й не бе нужно да бъде споделена, за да се почувства разбрана... миг покой.

Пое дълбоко въздух, пълнейки гърдите си с цигарен дим и издиша наполовина нормално, наполовина кашляйки. Кашлицата не й попречи да усети чистотата на въздуха, нито й попречи да поеме следваща глътка от цигарата. Какво опиянение й костваше всяка следваща дръпка, колко удоволствие в нещо, което я убиваше бавно... почувства се като прасковените дървета, чиито корени вече гниеха в съсухрената земя.

Пушенето я караше да се самозабравя сред цигарения дим, да не спира да мечтае са цветното „утре"... доставяше глътка захарен памук в живота й.

            Липсваха й цветовете на панаира, шареното настроение, което струеше от него още от самият вход - усети безсилие, нежелание, хлад, студенина... самота - безбрежна...

            Сивотата по връхчетата на прасковите я караше да тъгува, да изпитва онази меланхолия, която й напомняше, че каквото и да стане в края, тя ще е сама.

            Спомняше си за „някога", когато изгуби ума си, а ехото от думите й отекваше в нищото. Емоциите бяха заели толкова слънчево и прекрасно празно пространство около нея, че започнаха да спират потока от кислород към очите й. Знаеше прекалено много, за да се откаже да целува пеперуди. Налудничава бе самата мисъл за нейното битие в собствените й очи, но това я предизвикваше още повече.

            Хората я мислеха за луда, а може би беше така, защото живееше във времена, когато ако се усмихнеш на сивото и плачеш пред красотата на шареното си такъв, а тя просто беше себе си.

            Обичаше, когато обичаше, плачеше, когато плачеше, усмихваше се, когато се усмихваше, мислеше, когато мислеше... съществуваше без да търси причина.

            Може би беше луда, може би...