Преди тридесетина години даскалът по литература в школото жестоко се подигра с мен и съучениците ми и си навлече гнева ни. Тя беше една разумна дама на почтенна възраст с буржоазно потекло, но вече във крак със социалистическия морал. За домашно вкъщи ни даде да отговорим на въпроса "Що е щастие и има ли то почва у нас?", изглежда повлияна от маститото Дядо-Благоево "Що е социализъм и има ли почва у нас?". Ама че шуробаджанащина, чудех се над белия лист, сумтейки, яростно захапал молива. Обриваха ме горещи и студени вълни, бях възмутен, но и отчайващо инертен да търся отговора за въпроса на височайшата другарка. Бях приет за пионерче, а сетне за комсомолец, родителите ми живееха от заплата на заплата, но не се чувствах истински щастлив. Щастието ми се изплъзваше като на юнга управлението на тримачтов катамаран в бурно море... Подвоумих се пред величествено разтворените листи, но със замах, изненадващо за самия мен, надрасках с едри, черни букви диагонално: НЕ ПОЗНАВАМ ЩАСТИЕТО! Не знам откъде ми щукна горенаписаното, или за пръв път бях осъзнал някаква частица от душата си, която кандилкаше след себе си като невидима нишка чоглави мисли в съзнанието. Прав или не, унесох се в нездрав сън, уверен че съм предизвикал съдбата и оттук нататък ме очакват само неприятности. 

Така и стана. На другия ден възмутената учителка, прочитайки домашното ми, тозчас ми уреди ауденция при куция директор- бивш партизанин, който ме заля с жлъчен словесен порой.Той се гордееше с недъга си-бил наследство от някаква си битка.Ама знае ли се?... Как можело да не бъда щастлив в развитото социалистическо общество и тем подобни простотии, които минаваха през главата и ушите ми, състрадателно почервенели в този миг.За назидание и лош пример ми намалиха  и поведението, но какво да се прави, такива бяха времената.

Пиша тези редове с ясното съзнание, че никога не съм бил дисидент, и не искам да ми бъдат присъдени такива заслуги за едно нелепо скалъпено ученическо съчинение. Но и днес щом ме попитат за щастието, отговарям недвусмислено- щастието е моралната притча за доброто или злото, предизвикателството да опознаеш себе си в превратностите на съдбата. Тази сентенция, някога разказана от дядо ми на мама, а по-късно и на мен, доказва само едно- истински щастлив е само онзи, който не само сее добри намерения, но и може да оре добри дела в обществената нива. Щастието е морален дар, съизмерим единствено с любовта на другите. Невъзможно е да бъдеш обичан от всички, но ти се превръщаш в предизвикателство и удобна мишена  , когато то не е споделено с охота от околните . Истински щастливи сме само тогава, когато заредени с енергия редуваме добри постъпки с добри намерения. Оттам до алтруизма има само една крачка- тази на Ян Хус до кладата.Направим ли я, ще заприличаме на онези, чийто факли в ръцете остават трайни следи в историята. Но, всуе суета! Щастието- пълното, ни се изплъзва под ръцете ,подобно на магнетичното кубче на Рубик до последните ни дни. Пък и нали напълно щастлив е само глупецът! То е и морален акт на самоуважение, акт към пробуждане на самодивското омайниче сред избуялите плевели на общата ни нива. Или пък предизвикателство към заобикалящия го свят.

... Оставам да решите това Вие!