ПРИКАЗКА ОТ ИЗТОЧНА ЕВРОПА

...какво проклятие е да си красиво и бедно момиче!

7666 км. - толкова е разстоянието от Молдова до Ню Йорк. 

Толкова е изминала и Дария с нейните родители, за да потърсят по-добър живот в Щатите в началото на 1990-те години. Останаха си бедни, но в "Малката Одеса" беше много по-добре отколкото в родината им. 

"Малката Одеса" е дом на около един милион руски емигранти в Ню Йорк. Срещат се и украинци, молдовци, българи и други балкански субекти, които за местните американци са едни и същи. Кварталът не е като гетата, населявани от чернокожи, но жителите също са бедни, а навсякъде бедността води до едно и също - от продажбата на наркотици, проституцията и рекета до разгневения съпруг, който всяка вечер бие жена си. Разбира се, процента на свестните семейства, пазещи все още порядките от социалистическите режими, в които са живеели беше доста по-голям.

Дария имаше късмета да живее в такова семейство. Семейството ѝ искаше много тя да се образова, но баща ѝ беше тежко болен от рак, а майка ѝ винаги е била домакиня, както остарелите разбирания поверяват - "мястото на жената е вкъщи, а на мъжа работата е да носи пари." Така че мечтите на Дария да се образова и да има по-добър живот тя остави за собствените си деца... един ден. Животът я подхвана, бързо ѝ даде да се разбере "къде ѝ е мястото". 

Работеше като сервитьорка в заведението на един руски "бизнесмен", както и чистеше домовете и апартаментите на разни богаташи, за да изкара допълнително пари, с които да оцелява и да помага на семейството си. 

Ресторанта, в който работеше се казваше "Пушкин" - въпреки че дебелия собственик Юрий не беше прочел и една книга в живота си. 

Дария мразеше да става сутрин. Не беше мързелива, а умората просто пренебрегваше. Мразеше да ходи на работа в ресторанта заради шефа си и специфичните му гости в заведението и това, което я очаква. 

Тъй като беше много красива всички виждаха в нея само задника ѝ, красивото лице, краката... никой не си правеше труда да я опознае, тя беше просто парче месо и беше свикнала с това. Въпреки че не е спирала да се чувства унизена, преглъщаше и това, както всички несправедливости в живота ѝ, така приемаше и тази. По-скоро се ядосваше, че е надарена с такава физическа красота... за нея това си беше проклятие.

Не беше лесно да си намери работа, така че трябваше да търпи всяко шляпване по задника, всеки циничен опит за "комплимент", или просташко подмятане. Трябваше да внимава и когато ѝ се доходи до тоалетната. Веднъж Юрий влезе след нея и се опита да я изнасили, бръкна под бельото ѝ и най-демонстративно си облиза пръстта, след което я зашлеви, тъй като тя не се подчини и се съпротивляваше. Затова избягваше да ходи дори до тоалетната - ако на обяд ѝ се пишка, чакаше да стане надвечер, за да отиде само веднъж за деня. 

- Слушай, Дария, днес ще имаме банкет тука! - каза ѝ шефа Юрий, когато установи, че тя вече е дошла на работа и си слага униформата, с която сервитьорките приличаха на проститутки. 

- Добре... - отговори тя, знаейки какво следва: стрелби, сбивания, наркотици и прочее. Гостите на банкетите бяха винаги почти едни и същи и тя знаеше от кой какво да очаква. 

-... какво ще празнувате, Юрий Алексеевич?

- Ще празнувам, че ще те е*, ей' това ще празнувам! Айде иди виж тоя кво' иска и не ми се прави на журналистка!

- Добър ден! - каза Дария и се усмихна на мъжът, който се беше настанил на масата до прозореца. Тя не позволи поредното унижение от работодателят ѝ да се отрази на отношението ѝ към, който и да е друг. Беше си такава - когато се прибираше у дома при родителите си те по нищо не можеха да заподозрят какво е преживяла и през този ден.

- Искам да опитам "Борш"... това е Вашата традиционна супа, нали? 

- Да, тук я правим много вкусна...както трябва! - каза Дария и погледна необичайния клиент. 

-Добре, тогава един "Борш"... и сметката.

"Чужденецът" в "Малката Одеса" вече беше извадил вестникът си и се правеше, че решава кръстословица, издърпа сметката, плъзгайки я по плота на масата и я сложи върху вестника. Набързо написа нещо на касовата бележка, извади пари и ѝ плати, подавайки на Дария и сметката и парите. Дария се учуди, но преди да каже нещо той я изпревари:

- Ще ти помогна. Позвъни утре на този номер. 

Беше ѝ оставил добър бакшиш.

- Дария, ела тука, моето момиче! Ела, ела! - извика ѝ Юрий, сякаш викаше на куче. 

- Да, какво има?

Юрий бръкна в джобчето на поличката ѝ извади петдесетдоларовата банкнота.

- Значи така, а? Аз съм те взел за сервитьорка, че си хубавичка и ще ти оставят бакшиши, ама точно такива бакшиши са за мене, нали ти плащам заплата!

- Извинявам се, няма да се повтори... - каза Дария.

- Айде' връщай се на работа, че ще те напляскам, така да знаеш. - отвърна шефът ѝ и не пропусна да огледа с мазна усмивка малкото ѝ дупе, когато тя се обърна. 

Дария се прибра, помогна на баща си, вечеряха заедно с майка ѝ, изкъпа се и си легна. Беше винаги спретната и чиста. Намираше време и да поддържа апартамента. 

След няколко месеца тя реши да се обади на мистериозния клиент в ресторанта, който тайно ѝ даде някакъв номер, за да се свърже с него.

- Ммм... здравейте... аз съм момичето от ресторанта, извинявам се, че чак сега ви се обаждам...

- От "Пушкин", нали? Имам предложение за работа, ела в моя клуб около следобяд, нали не си на работа?

- Да, кажете адреса...

Дария стоеше пред клубът и допушваше цигарата си преди да влезе. Оглеждаше - всичко беше нормално, клубът се казваше "Jada", а клиентите, които влизаха и излизаха не приличаха на клиентите при Юрий. 

- Здравейте... за работата дойдох. - тя веднага позна "човека с "Борша"" и вече беше до неговата маса.

- Седнете, госпожице, седнете. - каза той и дори се изправи кавалерски, когато я покани. Досега не ѝ се беше случвало.

- Е, каква работа предлагате, какво е работното време... заплащането? - попита тя.

- Тук идват важни хора, хора с възможности, които искат да се позабавляват, да убият скуката, както се казва.... - започна отдалече той.

- Аз съм Джон, приятно ми е - не Ви се представих.

- Дария. Продължете, нямам много време, защото вкъщи ме чакат.

- Та, както казах, нашите клиенти са заможни. Вие досега само сервитьорка ли сте била? - попита господин Джон, който спести фамилията си. 

Дария се притесни, срам я беше да каже, че чисти къщите и апартаментите на разни богаташи, а и не знаеше - чистачка ли е или камериерка. Реши да го спести и отговори положително - само сервитьорка.

- Добре...горе-долу ми е ясно колко припечелваш. Тук може да изкарваш 3-4 пъти повече. От теб се иска само да правиш компания на нашите клиенти. САМО КОМПАНИЯ! - натърти Джон.

- Това звучи примамливо, но... - баща ѝ винаги я беше предупреждавал да се пази, момичета като нея бяха апетитни за сводниците и търгуващите с женска плът.

- Не се притеснявай, аз ти гарантирам лично, че няма за какво. Кога можеш да започнеш? - попита господина, за да не ѝ остави шанс да откаже или поне да се замисли.

- 1000 долара на клиент, как ти звучи! - допълни светкавично, за да я оплете тотално.

- Ами, искам да си помисля, нека се чуем утре - помоли Дария.

- Не, не. Скъпа, нямам време, виждаш че бизнеса ми е сериозен, ако сега не приемеш, имам и други момичета, които чакат. Знаеш ли, направо ела довечера, а за онзи дебелак забрави... напусни ресторанта. 

Дария се обърка тотално, Джон беше добър в убеждаването и манипулирането...

- Добре, ще дойда. В колко часът?

- 22 часа е добре... - отговори Джон, който вече беше спокоен: ХВАНА Я! 

- И-и-и моето момиче, облечи се добре... пък по-натам ще ти дам премия, за да си купиш хубави дрехи! - допълни новият ѝ работодател.

- Добре - съгласи се Дария, усещайки, че макар и по-елегантно и новият ѝ началник гледа на нея като на парче месо. 

Тя вече се отдалечаваше от клубът, когато зад себе си чу викове:

- Госпожице, госпожице, чакайте! 

Дария се обърна и зад нея видя Джон. 

- Как се казваше, моето момиче? 

- Дария, Дария...

- Добре, има работа още сега! Ето ти адреса, ето ти и телефон. Хващаш такси, отиваш, взимаш клиента и му правиш компания, ще се справиш! А... и той ще плати превозът ти, не се притеснявай!

- Ами, добре... - кимна тя с леко притеснено изражение.

- И-и-и... две хиляди. Хиляда са за теб. Всичко по равно, нали! Аз съм коректен и справедлив, ще видиш.

Дария вече си представи как плаща сметките, които са се натрупали на масичката в хола, как ще купи някое от лекарствата на баща ѝ и това само с парите от един клиент за час работа!

- Спрете тук, ако обичате. - помоли таксиметровия шофьор, който се оказа българин. В Щатите 80% от таксиджиите са пакистанци или индийци, останалите са разноцветни, но само 2% от шофьорите са американци, родени в САЩ. 

- ЛАДНА, ЛАДНА... - българинът усети, че и Дария говори с типичния акцент и реши да ѝ говори на руски. 

- ДВАЦАТ...Ъ-Ъ..ДВАЦАТ ПЯТ.

На Дария ѝ стана малко смешно.

- Изчакайте, моля - отвърна на английски тя, съзнавайки, че шофьорът само си въобразява, че знае руски. 

Тя позвъни на номера, който ѝ беше даден от Джон от телефона, който също той ѝ даде. След малко дойде някакво момче, плати на таксито, отвори вратата и я покани да слезе. 

- Чакат ви! Елате. - каза ѝ младия мъж. 

Тя го последва и влязоха в сградата. След това в асансьора, чак до последния 34 етаж. В следващия миг, като на автопилот след момчето, тя вече прекрачи прага на луксозния апартамент. 

Там я чакаше доста, ама доста възрастен господин, облечен в бургундово-червен халат. 

- Здравейте, млада госпожице, заповядайте. Какво ще пиете? - попита стария мъж.

- Здравейте! Аз съм Дария... не, благодаря... аз... не пия. - отвърна тя без ни най-малко да показва, че не е очаквала точно такъв първи клиент - дърт и набръчкан. Всъщност не би го показала при никакви обстоятелства, просто защото тя беше мила, знаеше какво е да те съдят по външния вид и никога не обръщаше внимание на това кой как изглежда и прочее.

- Хайде, хайде. Ще пийнеш поне чаша вино! - възрастния мъж кимна с глава на младото момче, което я доведе. 

- Заповядайте - дотича младежа и ѝ подаде чашата с вино.

- Благодаря - отвърна Дария и се усмихна.

- Хайде...да започваме. - каза с екзалтиран глас възрастния мъж.

- Добре, къде искате да излезем, какво ви се прави? - отвърна Дария.

- Ти май си нова в "занаята", а? 

- Ами, всъщност... да. - усмихна се Дария.

- Ето какво искам, искам да допиеш виното си...

- Добре, ще допия чашата, но наистина не искам повече. - отвърна тя.

- Пий, пий...

След няколко минути Дария вече не си усещаше краката, сякаш левитираше. Пулсът ѝ се очести, а стените на просторната стая сякаш се движеха една към друга, за да я смажат...

Възрастния мъж даде знак с ръка на младия си "адюдант" да му подаде нещо. 

Беше нещо като камшик, но от онези, които ползват извратеняците садомазохисти. Дария осъзна, че в ролята на "садомазохиста" днес ще бъде тя.

- МОЛЯ ВИ! Оставете ме, искам да си отида... не беше такава уговорката, моля ви! - каза тя, но съвсем тихо, сякаш се боеше да не ядоса дъртака.

Както си седеше той я удари силно в корема, а младото момче му помогна да я изправят. 

- Сваляй, сваляй... - рече превъзбудено извратения дъртак, който всъщност беше заможен банкер, чудещ се с какви извращения да се забавлява вече и как да си похарчи парите. 

Започна да я удря навсякъде и Дария се разплака. Толкова я беше страх, че дори не изпищя. 

- Дай ми хапчетата! - заповяда дъртия и в следващия миг вече изпи две.

- Да видим, ще летиме ли днес... - допълни той с извратена усмивка и започна да си мачка онова, което Дария се надяваше никога да не разбере колко малко и сбръчкано е...

Удари я още няколко пъти, вече не му беше интересно и я повлече към спалнята.

- Лягай тука, лягай по лице! 

- Оставете ме...искам да си отида не ме насилвайте, моля ви. - измоли се Дария, но това само се хареса на дъртия маняк.

- АЗ НЕ ТЕ ИЗНАСИЛВАМ, АЗ СЪМ СИ ПЛАТИЛ!

Той затвори стаята, за да се "усамотят" и започна да ѝ сваля бикините. Това беше гарнирано с няколко шамара в отговор на нейните отчаяни опити да го отблъсне. 

Колкото и странно да звучи тя се примири, че най-накрая ще бъде изнасилена... толкова пъти е била на косъм...

Докато лежеше по корем и плачеше гнусния дъртак се опитваше да вкара мекия си член в задника ѝ. 

- КУРВА, КУРВА, КУРВА! - ядосваше се дъртака докато я натискаше, а тя усещаше как мъжкото му е всичко друго, но не и "достойнство". 

- ХУБАВО ЛИ ТИ Е, БЕ??? КАЖИ МИ, ЧЕ ТИ Е ХУБАВО! КУРВА ТАКАВА!

Тя замълча. Манякът започна да натиска лицето ѝ във възглавницата.

- Няма да ти дам да дишаш! Ще правиш каквото ти казвам!

- Харесва ми... - отговори тя и продължи да лежи с безизразно лице. Колко бързо животът и се скапа тотално - само за няколко часа...

- СЕГА ЩЕ ТИ ХАРЕСА НАИСТИНА! - каза дъртака и взе някакъв метален продълговат предмет.

Дария изкрещя от болка, а в следващия момент вече я влачеше за косата.

- Ето ти парите, мила. Видя къде е асансьора, довиждане. И много поздрави на Джони Бой! - каза дъртака със съвсем спокоен глас, сякаш нищо ненормално не се бе случило.

Дария едвам вървеше... все пак стигна до спрелите таксита и хвана едно. Отиде до "Jada", за да остави парите на псевдо-работодателят си. Него го нямаше. В цялото заведение имаше само една грамадна горила с космати ръце, които набързо я сграбчиха и по неговия си "мил" начин я настани на една от масите. 

- Е, как мина? Хе-хе... - запита с любопитство косматкото.

Плачейки Дария обясни какво се е случило и как "задълженията" ѝ са се оказали "леко" по-различни от естеството на работата, което ѝ описа Джон.

- Джон ли? Кой е тоя Джон? - попита с учудено изражение косматия дебелак, който Дария искаше да удари с бутилката на масата.

- Джон, който ме нае...

- Тук няма Джон, мойто момиче, нещо се бъркаш. Както и да е. Е? - дебелака намекна да му даде парите.

- Ето... и напускам. Бъдете спокойни, живея в "Малката Одеса" и знам много добре "не се оплаквай на полицията". - каза Дария.

- Чакай, чакай... ти не можеш ли да броиш? Тук са само хиляда! Още осемстотин липсват! - отговори косматия мъж срещу нея като нервно застиска юмруците си.

- Но... 

- Какво бе, момиче, по цял ден се разправям с вас! Хайде, по-бързо!

Дария разбра, че и за заплащането са я излъгали. Хвърли всичките пари на масата и тръгна към вратата. 

- Всъщност... ще взема тези, поне да се прибера някак, шибаняко! - Дария се върна и взе малко пари, за да си плати таксито до вкъщи. 

- Някой май е седнал на неподходящо място, а? - попита абсолютно безпардонно същия онзи шофьор, който я закара до адреса на проклетия дъртак. Беше видял как младата жена ходи едвам едвам, а дългите ѝ крака се кривят наляво-надясно.

Дария не отговори... чудеше се какво ще обясни на родителите си. Какво да им каже, очевидно е, че не може да каже истината...

Тя реши да се прибере късно, когато вече са си легнали, за да не видят, че едвам ходи. За онзи дърт идиот това, което ѝ причини беше малко забавление, докато скучае - като да изпуши една цигара за кеф, но за нея...

Стана 23:45 и Дария реши да се прибере.

Влезе вкъщи и се успокои - родителите ѝ бяха заспали. Тя изключи телевизора в хола, който те оставяха включен "все едно има някой" или "все едно някой гледа", което идваше да покаже на евентуалния крадец да не влиза, за да ги обира. Правеха го само, когато Дария я нямаше и беше на работа до късно. Сякаш тя можеше да ги защити от крадеца, но беше толкова грижовна, че те наистина го вярваха, разчитаха на нея и ѝ се доверяваха. Още от малка беше отговорна и честна. Учеше се добре, никога не се оплакваше, че дрешките ѝ са износени... тя разбираше колко е трудно за любимата и майка Маша и баща ѝ Олег да се справят като емигранти в този огромен град, в чуждата държава. 

Тя нямаше време дори да се самосъжалява, по-важно беше какво ще прави утре? Как ще отиде на работа в ресторанта, след като едвам ходи от болката?! А, ако не отиде ще си изгуби работата и няма да може да се грижи за майка си и баща си. Сметките са много, лекарствата скъпи...тя може и да не яде цял ден, но те... нали трябва да ядат. 

Дария отиде в стаята си, легна на леглото, сви се и се зави почти през глава...отново се разплака, не можеше да повярва какво е преживяла, това беше най-гадния ден в нейния кратък живот. Прехапа устната си - така "стискаше зъби" тя. Този път до кръв. Унесе се...

Сутринта родителите ѝ станаха малко по-късно. Майка и видя обувките ѝ в коридора и предположи, че се е успала - нали мразеше да става сутрин. Те мислеха, че мрази да става, защото не ѝ се ходи на работа, а всъщност не искаше да става, за да изживее поредния скапан ден. 

- Дари! Дари! - извика майка ѝ и чукна на вратата на стаята.

- Хайде, мила, ставай! Закъсняла си с час! - допълни тя.

Дария не отговори. Стоеше си в леглото. 

Майка ѝ отвори вратата и надникна.

- Ех, хайде ставай, Дари! 

Отново никакъв отговор. Дария не помръдна. 

Тогава майката влезе в стаята, побутна я и започна да отвива младото момиче.

- Съжалявам, госпожо, нищо не можем да направим... изгубила е много кръв! - каза лекарят на ридаещата майка, която половин час беше чакала медицинския екип да дойде.

- Прерязала е вените си преди 4-5, дори 6 часа... съжалявам, съжалявам... - допълни медикът...

 Повече никога нямаше да ѝ се налага да се събужда.