Беше април, миналата година. Не търсех смисли, не виждах причини, не исках обяснения защо ни срещна съдбата. Дойде в догарящия край, разрови пепелта в душата ми и съживи червената жарава. Един реален образ в нереалния ми глупав свят. С талант на художник, художник и по душа, обрисува и изпъстри, с чувствен акварел, бялото платно в мен. Обсипана в червено, жълто, синьо и зелено като леха цветчета разцъфвах радостно и ежедневно. Докато лятото дойде и сушата не пощади и изгори всичко в мен. Реши безмилостно да надраскаш с четката си всички красоти. Едва тогава осъзнах - касапин по душа си, не художник, щом кълцаш с лекота невинността. Сега си спомням. Бях едно дете, не пило още от горчилката на любовта, а само лъгало се с много чаши тоник някога преди това. Сега си спомням. После как пред огледалото се гледах - една жена, съсипана, разрушена, неодушевена, втора ръка... Изгубих всичко стойностно и се превърнах от безценна във вещ от пазара на безценицата - преоценена.
Започнах иначе на есе ...