В една дъждовна вечер преди две седмици  пътувах в такси и гледах как капчиците се разливат по стъклото. Стоях и си мислех... че се чувствам празна. И не можех да проумея защо. Та аз имах всичко, което всяко момиче на моята възраст иска- любящо и подкрепящо семейство, грижовен приятел, успехи в университета. Но защо се чувствах тъжна? Защо всеки ден бях намръщена и не исках да обръщам внимание на близките ми хора? Обвинявах напрежението и зетостта ми. Но днес осъзнах, че единственият проблем... съм Аз. Да, точно така.

      На всички ни се е случвало да попаднем в бездна, от която си мислим, че няма измъкване. Всички си мислим, че животът ни е скапан, а не че просто сме в по- тежък период, от който трябва да си вземем поука и да продължим напред по- различни от това, което сме били вчера, от това, което сме били миналата седмица. Осъзнах, че ние самите сме проблемът. Не трябва да слагаме стени и огради, които да ограничават действията ни. Не трябва да сме врагове на самите себе си. Ние сме причината за нашето нещастие, но и ние трябва да сме причината за нашето собствено щастие. Да се чувстваме добре от това как изглеждаме да не зависи от мнението на другите. Защото това, което сме отвън, е отражение на това, което сме отвътре. Да не се страхуваме да признаем пред себе си, че това, което виждаме, не ни харесва. Да не се боим от промяната, защото тя е нещо ново, нещо извън зоната ни на комфорт.

       Вече имам куража да кажа... Пробудих се! И нямам търпение да се променя, за да позволя на щастието да бликне от очите ми по- силно от сълзите ми...