Заспивайки, си мисля за теб... Сънувам те... Будя се... Сещам се за теб. Пия кафе и ми се иска да ти кажа "Добро утро". Обличам си хубав тоалет - знам, че ще те видя. Правя си прическа, грим, не мога да изглеждам просто обикновена. Трябва да съм красива, да ме видиш красива. Усмивка и блестящ поглед - ти ги предизвикваш. Трепет и очакване. Сякаш времето е спряло. А аз чакам точния момент, в който ще се появиш. На въпроса "Как си", ще ти отговоря - "По-добре от всякога, прекрасно!" и ще се усмихна още по-широко. Да ти кажа - "безнадеждно влюбена", нима има смисъл? Един небрежен разговор и ти си тръгваш. А аз не зная дали да се радвам, че съм те видяла или да тъжа, че пак те няма? Поредният неразрешим казус. Аз все ги забърквам такива. Влюбвам се в някого, без да съм годна за обичане. Май така излиза в крайна сметка. И ако човек се учи от грешките си, аз съм безнадежден случай. Повтарям тази грешка за пореден път. То сърцето не ме слуша, сякаш не е част от мен. И как да е като ти го подарих, без да получа нищо в замяна. Но нали така е в любовта - даваш, безкористно. Е да, но без взаимност много боли. И сега какво да правя? Подарих ти сърцето си, а ти го подмина. Сега не е нито мое, нито твое. И какво, ако си го взема, не мога вече да го наместя, то не иска да е с мен без теб. Ще го държа в ръцете си и ще ти го поднасям отново и отново, докато не го разбиеш на парчета. А може би ще разбереш, че ти давам най-ценното си и ще решиш, че все пак ставам за обичане.Проклета драма! Утре пак ще стана с най-хубавата си усмивка. Ще те видя. Ще бъда щастлива за теб и заради теб. Дано някой ден се науча да бъда щастлива и заради себе си...