Преди сто лета в една земя отвъд океаните и моретата живеел принц, прекрасен като нарцис. Всички девойки в страната били влюбени в него. Когато дошло време да се жени, заприиждали моми от всякъде, но той ги отпращал една по една. Баща му правел балове, канел знатни девойки – коя от коя по-красива, но принцът, така или иначе, не си избрал жена.
Годините минавали, баща му умрял и той наследил кралството. Един ден, докато се разхождал, стигнал до едно езеро, погледнал се в бистрите му като сълза води и отстъпил изплашен назад. Когато се приближил отново, видял побелялата си коса и набразденото си от бръчки лице. Седнал на един камък и се загледал във водите на езерото.
-Царю, ти си много лош човек. - дочул зад себе си глас. Зад него стояла стара, дребна съсухрена жена.
-Коя си ти?! - обърнал се сопнато към нея. Как смееш да ми говориш така! Да не искаш да увиснеш на бесилото?!
Старицата, която била магьосница, го погледнала, вдигнала ръка и го превърнала в обикновен човек. Царят станал от камъка и се запътил към двореца. От този миг животът му се преобърнал.
Цял ден обикалял колибите край замъка и гледал живота на поданиците си, без те да го познаят. Опитал се да влезе във владенията си, но не го пуснали, а когато казал на пазачите, че той е царят и ще съжаляват горчиво за това, те му се присмели. Настъпила нощта, царят нямало къде да пренощува. Обикалял по селските улици и гледал как някои от хората се прибират по домовете си – направени от дъски и заплашващи всеки момент да се срутят на главите им, а други се запътвали към стари и порутени кошари и колиби, отдавна изоставени от собствениците си. Царят гледал измършавелите им от глад тела. Натъжен от това, което виждат очите му, той продължил пътя си. Докато минавал край една селска къщурка, младо момиче се показало на вратата и го повикало да пренощува у тях. Нагостили го с каквото се намирало в къщата и го сложили да спи на стар дървен нар, застлан с оскъдни черги.
На другата сутрин царят си тръгнал рано и се върнал край езерото.
-Вещице, къде си?-извикал той?
-Тук съм, царю.
-Прости ми, не трябваше да се държа тъй грубо с теб. Развали магията и ще те възнаградя богато.
-Не аз трябва да ти простя, а народът. От него трябва да измолиш прошка и на него трябва да помогнеш. Вече си отвори очите и видя в каква мизерия живее той. Надявам се да не продължиш да бъдеш същият коравосърдечен човек, както до сега.- След тези думи вещицата върнала предишното му лице и изчезнала.
На следващия ден царят взел придворните си, натоварил няколко коли със злато и тръгнал да обикаля из кралството и да помага на народа си.
Но това не е цялата приказка. Чух как същият този цар станал най-почтеният и уважаван човек в кралството. Хората му простили глупостта, надменността и го приели като техен брат.
~*~
© Катерина Лулф Все права защищены
Това, което си написала, уви, дори не е есеистична проза от такъв размах. Действително приказка пасва по-добре, защото всички признаци за това са налице. Интересно ми е какво учиш в Софийския, защото доколкото ми е известно подобни "есета" се толерират най-вече в журналистическия факултет, където са си наумили, че всеки драснат ред е вече дълбокомислен шедьовър, изразяващ "индивидуален поглед", "иновативен стил" "социална ангажираност" и "желание за промяна". Та затова и толкова некадърни журналисти. Хахаххаха....Като цяло бих ти препоръчал да седнеш и да запретнеш ръкави в опит да напишеш истинско есе. Едва тогава ще разбереш, че 20-те мин., които си отделила за тази изтъркана инфантилна фиаба горе, не са достатъчни дори да напишеш един качествен увод на есето си.