Различни са прозорците в сградата на живота. Да погледнеш и да се опиташ да достигнеш до себе си, да погледнеш и да разбереш защо другият те избягва.Опит да запомниш, опит за сближаване, опит за раждане и смърт... Как става тъй , че човекът, който е част от душата ти , се оказва загърбен от теб самия? Няма го в радостите и тъгите ти. Знаеш, че и с теб се случва същото в нечии души. Някои си отиват завинаги, други са си тръгнали, без да дадат знак. Всичко е приключило и заживяваш с покрусата, както с любовта. Как тъй става, че не можем да различим различимото? Тъй с годините прозорците се затварят един след друг. Хлопват им кепенците и накрая съграденото с душата постепенно рухва. Ще продължи да проблясва като светлинка само прагматичното и залисани в ежедневието, няма да забелязваме полепналия прах, защото той ще се е натрупал неусетно в душите. После свикваме със загубите и разделите и накрая откриваш, че съградените с трепет убежища за съкровения те впримчват чрез коварната си зависи ...