Различни са прозорците в сградата на живота. Да погледнеш и да се опиташ да достигнеш до себе си, да погледнеш и да разбереш защо другият те избягва.Опит да запомниш, опит за сближаване, опит за раждане и смърт... Как става тъй , че човекът, който е част от душата ти , се оказва загърбен от теб самия? Няма го в радостите и тъгите ти. Знаеш, че и с теб се случва същото в нечии души. Някои си отиват завинаги, други са си тръгнали, без да дадат знак. Всичко е приключило и заживяваш с покрусата, както с любовта. Как тъй става, че не можем да различим различимото? Тъй с годините  прозорците се затварят един след друг. Хлопват им кепенците и накрая съграденото с душата постепенно рухва. Ще продължи да проблясва като светлинка само прагматичното и залисани в ежедневието, няма да забелязваме полепналия прах, защото той ще се е натрупал неусетно в душите. После свикваме със загубите и разделите и накрая откриваш, че съградените с трепет убежища за съкровения те впримчват чрез коварната си зависимост. Другият поглед и другия живот са като катастрофа, от която излизаш ранен.Остава и усещането за вина - натрупва се като утайка и боли.

     С годините се изгубват и пътеките, които би могло да бъдат пребродени заедно , за да приютим мечтите си.Животът си играе с нас и нехае, че сближавания и  раздели  се редуват като заболявания и оздравяване. Целият ти живот преминава , докато разбереш, че си такъв, какъвто сам допуснеш да бъдеш и че часовникът, отмерващ твоето време, не е космическият. И друго се питаш - дали Бог слиза понякога,за да види хала на човеците? Да се увери в тяхната съдбовна и неизбежна любов, а и да ги помилва и опрости греховете им. Всъщност прозорците към света разкриват и един друг поглед - отвън навътре. На света към теб самия.И тогава като след магия долавяме неговата многоцветност, звънливост и сладостно-тъжните му аромати. Не е ли това сливането на двете начала, на двата свята - външния и вътрешния? При общуването на световете се пораждат подозрения и разяждащи противоречия. През цялото си ежедневие се чувстваш смътно неудовлетворен и се бориш мълчаливо със себе си. Изглежда солта на живота и иронията на съществуването правят незримата хармония на света.Тъй доволство и мъка съжителстват в душата, обвити в невидима защитна тъкан, която тъчем , за да избягаме от  вътрешните си демони. Навярно тъй помъдряваме и започваме да разгадаваме очевидното, да различаваме плача и смеха на виелицата през зимата на живота си. И тогава преставаме да задаваме въпроси, защото отговорите са пак въпроси.Понякога уплашени и смутени откриваме  , че житейските прозорци са си там, където сме ги съградили, но през тях вече не се вижда нищо. И тогава , докато чакаме да стане чудото, отново да прогледнем, се усмихваме на себе си . Това е надеждата да преживеем още едно бъдно парченце време и да се радваме на малкото. Не за поглед към света, а към хората и техния свят, защото той - светът не ни забелязва.Осъзнаваме като спасение , че можем да гледаме през въображаеми прозорци и да открием, че животът може да бъде и хубав, стига да повярваме в хубостта му, макар и понякога горчива.