Когато ти  си отиде, аз не спрях да живея. Но дори за миг не забравих как изглездаш или как ухаеш. Усещах те със всяка частица на тялото си и знаех, че ти си там... някъде сред звездите и още гледаш към мен. Напътстваш ме. Обичаш ме.
   А аз съм тук... сама... съвсем сама без теб, приятвлю любим. Без твоите "здравей" и "сбогом"; без да казваш как ден след ден "слънцето сияе по-силно за нас щастливците" - обичащи се. Да, аз съм сама... без теб. Без прегръдка, когато за нея копнее всяка фибра и всяко усещане се вплита в мъката на нищото, останало след теб. Празнота... Глухо ехо напомня гръмък смях.
   И тъй осезаемо е "вчера", когато ти и аз, заедно вървяхме в една посока, непоклатими и безгрижни. Сякаш света съществуваше само
за нас и нашето приятелство. И луната блестеше с красивата си усмивка само за нас и този миг.

   А днес... света е мрачен. Слънцето отново тъй силно грее, не е щастливо. Светлината му сякаш застинала в един момент не топли, а отнема живота от всичко и всички, изпречили се на пътя и... и най-много от мен.
   Няма достатъчно чисти думи, с които бих могла да опиша теб или нашето приятелство, както няма достатъчно големи сълзи, с които да пролея мъката си.
               Почивай в мир, обични мой. Ще се срещнем в следващия си живот.
                       For a shield, from the storm
                       For a friend, for a love
                       to keep me safe and warm
                       I turn to you
                       For the strength, to be strong
                       For the will to carry on
                       For everything you do
                       For everything that's true
                       I turn to you!
В памет на Никола Костов!
      (14.04.1988-19.03.2007)