Когато ти си отиде, аз не спрях да живея. Но дори за миг не забравих как изглездаш или как ухаеш. Усещах те със всяка частица на тялото си и знаех, че ти си там... някъде сред звездите и още гледаш към мен. Напътстваш ме. Обичаш ме.
А аз съм тук... сама... съвсем сама без теб, приятвлю любим. Без твоите "здравей" и "сбогом"; без да казваш как ден след ден "слънцето сияе по-силно за нас щастливците" - обичащи се. Да, аз съм сама... без теб. Без прегръдка, когато за нея копнее всяка фибра и всяко усещане се вплита в мъката на нищото, останало след теб. Празнота... Глухо ехо напомня гръмък смях.
И тъй осезаемо е "вчера", когато ти и аз, заедно вървяхме в една посока, непоклатими и безгрижни. Сякаш света съществуваше само
за нас и нашето приятелство. И луната блестеше с красивата си усмивка само за нас и този миг.
А днес... света е мрачен. Слънцето отново тъй силно грее, не е щастливо. Светлината му сякаш застинала в един момент не топли, а отнема живота от всичко и всички, изпречили се на ...