РЕШЕТКИТЕ

           Обичам София и всяко идване  тук е малък празник за мен.   С   удоволствие се разхождам  из града.  Наскоро минавах  пред Съдебната палата и се загледах в двата красиви и могъщи лъва, импониращи прекрасно  на внушителната сграда и в пълен дисонанс със солидните метални решетки пред нея.

            Решетките... Те вече са значителна част от пейзажа ни. Решетки пред Съдебната палата, решетки пред Народното събрание, решетки пред Министерски съвет, решетки на прозорците, вратите, терасите.

            Преди демокрацията нямаше решетки, не се страхувахме от тези около нас, не се заключвахме, но това не означаваше, че сме били свободни.  Други вземаха решенията,  други предопределяха живота ни. Решетките бяха маскирани, но съществуваха.

            Много пъти съм се замисляла защо лъвът е нашия  символ. Да, той е силен, горд, цар на животинския свят, но не обитава  нашите земи и единствените живи лъвове у нас са онези в зоопарка... зад  решетките.

           Но най-стабилни и пагубни са онези невидимите решетки вътре в нас, с които сме оградили душите си. Затворили сме в тях достойнството си,  правата си, свободата си. Носим ги от векове, предаваме ги от поколение на поколение и не дръзваме да  се освободим  от тях.

           Решетките се оказаха най-използваното средство за защита в нашата мила Родина, но решетките са символ на несвободата. В коя свободна и демократична страна парламентът  е защитен с  решетки, политиците не работят за държавата си, престъпниците са по-силни от закона?

             А ние до кога ще търпим  решетките, с които сме се оградили! До кога ще кротуваме и дремем в тях!  Зaщо не подкрепихме  децата и внуците си, когато бяха на улицата, а подложихме гръб на  решетките? Не е ли вече  време  да ги строшим, да  дадем простор на  лъвското в себе си, да стъпим здраво на краката си и  да  отвоюваме свободата си, съкровената човешка свобода.