( пролог)
Да изтворявам живота си - една безкрайна, по която крача, опознаваща собствения си дъх...
Една безкрайна, настъпила Времето, изопнала гръб.
И трупайки опитност, понатрупах тъга, виждайки как в слабостта си пропилях много възможности, много време остана назад - неизползвано може би, а може би ако не беше така, сега нямаше да пиша това...
И нищо не е както и да е... И всичко е важно в тази идеална подредба от смяна на чувства и звуци, и хората в тях.
И СЛЕДВАМ СЪРЦЕТО СИ, и вече не се гневя...
Не питам ЗАЩО, защото така трябва да е и това съвсем не е примиренческа философия, а само сливане с вселенското море, което за да обгърна без страх, първо трябваше да се науча да обичам, а това означаваше само едно- да се сниша, смиря, да разбера, че да роптая срещу Големия Свят не ме прави Герой и че всеки път все по-малко знам, ако съм все с рогата напред. И като прашинка имам силата на Бог, само ако сама отида при Него - застана на брега и мълчаливо прекрача в голямата вода, на голямата Топлина~*
Трябва много да внимавам какво излиза от устата ми - разбрах - и колко красива е Мъдростта в очите на човека до мен, скрита зад мълчание.
И всичкото онова празнодумие е само затлачващо, забавящо процеса на изсветляване - изчистване на Мисълта на Душата ми.
Слушане, чуване, РАЗБИРАНЕ НА СЪРЦАТА НА ДРУГИТЕ.
Но как да разбирам чуждото Сърце, ако първо своето не разбера... Да прегърна Сърцето на Другия ОЗНАЧАВА да го поставя в своите гърди и ДА ГО ИЗЖИВЕЯ - ИЗЧУВСТВАМ!
С времето разбрах колко важен е ПОКОЯТ ЗА МЕН, защото само в Покой съграждам и хармонията на Тишината всъщност не е мъртво състояние, а рисунък от звуци в цвят, които изтворявам без потребност за очакване...
И усещам Красотата като вълна, която носи в себе си знание, невинно полегнало под повърхността...
Мдааа, и посядам в лодката на живота си, която бавно, много бавно ме отвежда там, където вече съм била и където все още съм - очакваща себе си с усмихнат поглед и вяра в правотата на избора ми,
КРАСИВА Е МЪДРОСТТА, КОЯТО НАРИЧАМ ЛЮБОВ и всичките нейни проявления намирам в съществуването ни - един Извор на Топлина, която събирам из вените на Вселената.
Стоя в лодката на живота си и се усмихвам на Времето, което беснее извън малкия борд и създава движение, опитващо се да преобърне черупката на дните ми, но спира на Миг от допира и само целува ръцете, които лекичко стискат ръба- не търсещи весло, защото лодката познава добре този Път, по който се е спускала не един брой и е утъпкала посоката в своите пътища.
В кой живот съм сега...?! В кой свят...
Точно този, в който трябва да съм... В своята лодка, пътуваща към своя бряг. И това е едно безкрайно красиво преживяване, при все бурята извън моя кръг...
Да напиша книгата на живота си, към която да посягам с Идеята да подаря, усмихвайки някого в Пътя му - ето това е Мечта, която си заслужава препъването в камъните (а уж се спускам по течението...) и се сливат пак пространствата, и всичко става едно...
Да срещна Учител си пожелах, а Небето се засмя и нежно погледна ме - след време разбрах... че Той - Учителят, отдавна до мене е, още в оня миг, на оня мой плач, когато съм пожелала да затворя вратата на Времето и да забравя за целия Път.
Различно е когато летя~*
Но всъщност всеки път различно е тялото, а Душата СЪМ ЕДНА...
И Истината Е ЕДНА, и всеки път преоткривам я.
Различен е цветът, който зависим е от погледа... Ако танцувам в пръстта - за мен Тя кафява е и носи смиреност, и топлина.
Ако вървя по вода - Тя отразява синьото - безкрайността...
А в небето, ако летя - ЦВЕТЪТ Е ДЪГА - една фина чувствителност, прегърнала раменете на своята Девственост~*
Днес се усмихвам на живота си и му Благодаря, защото такъв, какъвто е - гол, е най моят живот, който днес мога да имам... Да пътувам гола крие не рискове, а задоволство от възможността да мога, да Чувствам~*
06 февруари 2011 г
Л-Е
/www.facebook.com/?tid=10150099103041797&sk=messages#!/notes/lea-ester-ivanova/s-lubov-km-sdbata/151938578193919
© Л-Е Все права защищены