Съществува един избор, натоварен с по-голяма важност от всички останали – изборът на пътя, който всеки ще следва. Светъл или тъмен той крие своите истини и фолософии, които или ще бъдат разбрани, или просто отминати и невидяни. Това е път, избран чрез помощта на мисълта, знанието или просто интуицията. Изборът може да е правилен, а може и да не е. Това става ясно след един период на търсене, узряване, осмисляне и даване на равносметка. Единственото сигурно нещо е, че този избор е наш, плод на свободната ни воля и стремежи. Човек се ражда свободен (Русо) по прирота, но не всеки става наистина такъв и не всеки може да понесе тази отговорност. Онова, което отличава хората от другите живи същества е тяхната способност да мислят. Мисълта развива ума и го тласка към познанието. А най-висшето познание е това за истината. Затова само онзи, който успее да достигне до нещата в дълбочина, да се докосне до истината за тях, може да се нарече свободен. Живеем в свободно време. Свободни ли сме? Човек се ражда в общество на свободни. Общество, което ни прави роби? Наистина ли има нещо като личен избор или понякога просто животът ни принуждава на добровлни неща? А може би просто хората не разбират свободата си или пък ежедневието им е попречило да се замислят за подобни неща. Факт е, че робството, съществувало през Античността, където човекът е нечия собственост, една обезличена фигура, го няма. Това обаче не значи, че хората осъзнават свободата и няма да затънат в пропастта на заблудата, ставайки роби на собственото си време. А може би точно защото я озъзнават не искат да понесат голямата отговорност, която тя носи. Затова просто се отказват от нея, дават я на някой друг, който ще им осигури закрила и сигурност. Този принцип е бил валиден за Средновековието, където феодалите разполагат със свободата на крепостните. Да се откажеш обаче от свободата си, според Жан-Жак Русо, означава да се откажеш от качеството си на човек, а човек може да се нарече такъв само, ако е свободен. Темата за свободата е неизчерпаема и многопосочна, станала обект на разглеждане при множество философи. Най-общо схващане за свободата е като освобождаване от оковите на обществото, от тези, който сами си поставяме, и от тези на нашите влечения. Според теориите на Фройд една част от нашето съзнание е подвластна на тъмни сили, които несъзнателно контролират нашите мисли и действия. И наистина има неща, които сякаш промиват човешкото съзнание, по неуловим начин и е трудно това да се осъзнае. Тези неща най-често са дело на времето ни, медиите, институциите и т.н., които целят да промият здравомислещия мозък и да го отдалечат възможно най-много от пътя към истината. Сякаш хората са тласкани към един механичен живот, лишен от мисъл, от истина, от ценност. Нужно е да се научиш да мислиш, за да добиеш представа за реалността и посредством това да научиш за истината, до толкова колкото е възможно, защото съществуват неща, за които не може да се говори, а само предполага. Няма свобода без истина. Не си свободен, ако не знаеш истината за себе си и околната среда, ако умът ти е пълен с неистини, а сърцето ти оплетено в предразсъдъци, няма духовна свобода, чието друго име е Истина. Много философи са търсили истината. В будизма я наричат „нирвана”, в индуизма „самадхи”, за християните това е познанието за Бога. Много хора се опират точно на религията в търсене на истината и може би до голяма степен я откриват. Но дали не откриват само схващането за нея, онова, което се смята, че те я? За да се достигне до същността на нещата, а иначе казано до истината за тях може би трябва да се започне от тяхното начало и с помощта на мисълта да се достигне до сърцевината. Как да стане това, след като относителността е навсякъде и съществуват толкова теории за първоначалото, колкото и опити са направени да се открие някаква истина за него? Чрез интуицията, която би могла да посочи истината като наш вътрешен интелектуален поглед към нещата? Може би няма универсална истина, има истини относно определени обекти, било то духовни, физически, философски. Може би нямаме правото да търсим дълбоката истина, която знае само нашият Създател... Всичко е въпрос на гледна точка. Хората приемат различни неща за истинни. Всеки си има своя истина. Чрез нея той се чувства свободен. „Мисля, следователно съществувам” – това е абсолютната истина според Рене Декарт. Съществуването не зависи от нищо материално или сетивно. То е първоначалото, което води до останалите истини. Ако следим потока на неговата мисъл ще разберем, че съществуването се отъждествява със свободата. Щом мисленето е процес, който извършваме сами и той не зависи от външни фактори, тогава ние сме свободни. Следователно онзи, който мисли е свободен. За да мисли човек, той трябва да умее да контролира ума си, да се абстрахира, да разграничава грешните пътеки от вярните. Онзи, който вярва в истината рано или късно достига до нея, но идеята за вяра в нещо толкова относително може да бъде също толкова относителна. Няма универсална истина, има прекалени идеалисти... Няма свобода, ако тя не бъде осъзната и няма мисъл, която да не е свободно изразяване на вътрешното ни Аз!