Трудно е сам да се оцениш. Самооценката също е начин да се огледаш в очите на другите, да видиш там собствения си образ, да го осмислиш и най-вече да го приемеш. Не е лесно да се опишеш с няколко думи. Подборът изисква доста добра концентрация, за да намериш онези няколко думички, с които можеш да се наречеш. Изисква се и известна доза смелост да си признаеш, най-вече пред себе си, кои са тези думи, които съдържат в себе си и твоят персонален, интимен Аз.

    Първата дума, която ми изплува в съзнанието, като разбира се не считам за основна, е мързел. Стоя си по боксерки на стола пред монитора,  а ръцете ми мързеливо се влачат по клавиатурата. Събота е, като рефрен от песента "събота, събота, събота, събота  късен следобед". На всичко отгоре навън вали. Трудно успях да се откопча от прегръдките на старото си легло и то само, за да седна пред компютъра. Отдавна трябваше да го напиша това есе и отлагах дълго, но сега наистина съм притиснат от  срока и просто няма начин да отложа. Още от времето, когато търках ретро чиновете в училище, всички в началото другарки, а по-късно госпожици и госпожи, не спираха да повтарят на изчервените от срам лица на родителите ми, колко съм способен и умен, но страшно мързелив. Баща ми, когато се наложи да свършим нещо на село, също безспирно повтаря как съм се метнал на майка си и абсолютно всички, до последния мързелив ген, съм наследил от нея. Приятелката ми е категорична по този въпрос, особено след като ми върза скъсаната пружина на леглото и смени крушката в банята заради неизправността, на която цяла седмица се бръснех на свещ. Мога да приложа още стотици особено показателни примера за съществуването на своя мързел, който съвсем не е спорадичен, а по-скоро постоянно състояние, но засега ще се задоволя само с тези, защото ако трябва да бъда откровен, адски много ме мързи.

    Втората дума, за която мога да се сетя в самоопределянето си, е женкар. Да, трябва да призная, че нещото, което може да приглуши мързела в мен, са именно жените. Те дори в известна степен са една особена движеща сила. Обичам ги! Особенно брюнетките, те са ми голяма слабост. Виж, що се отнася до блондинките и по техни представителки съм залитал, но това е ставало само на дискотечна светлина, след обилно количество изпит концентрат и ако, разбира се, не е имало брюнетки наблизо. Даже ако трябва да търсим идеалния вариант, това за мен са мулатките. Каква екзотика, каква матова кожа, като диви животни са. Често с умиление се сещам за разказа на един пиян моряк, който срещнах на едно от бургаските капанчета. Докато хрупаше пържена цаца, ми обясняваше как в Кот Ди Воар всички местни представителки на нежния пол си умирали да изпълняват най-различни сексуални желания на загорели за ласки самотни бели мъже и то само срещу пет долара на вечер. Ех, този бряг на слоновата кост! За мен всяка жена е уникална и неповторима и най-голямата победа е да откъснеш парченце от собствения и свят и да почувстваш душата й. Това е наистина невероятно изживяване. А на сутринта да се събудиш в непозната стая с позната болка в главата, която си прави компания с въпроса дали в онова алкохолно опиянение снощи си нахлузил презерватив или след седмица докторът ще ти каже, че подобен обрив е виждал само по време на специализацията си в Африка.

    Освен това, което до тук споменах за себе си, мога да добавя и още нещо твърде характерно за своята скромна персона и това е апетитът. Въпреки че засега не ми е проличало особено, за което съм изключително благодарен на своите гени, аз отдавам голяма почит на храната. Не мога да твърдя, че живея, за да се храня, но в защита на своята любов към похапването ще приложа следния пример. Един от любимите ми видове ядки е леблебията и за нейната консумация си имам особен ритуал.

Първо много държа на марката, а и с времето отлично се ориентирам относно качеството според твърдостта и цвета. Вземам не повече от четири зрънца и ги поставям в ляво от езика си, като изчаквам солта по тях да се разтопи, след което ги сдъвквам, докато станат на каша. После ги прехвърлям от дясната страна на езика си, като по този начин освобождавам място за следващата партида. След като новите четири ядки заемат мястото на старите, ги смесвам и сдъвквам като половината поглъщам, а другата половина отива отново от дясно на езика ми. Чувствам, че бях повече от изчерпателен, затова ще приключа с детайлните описания до тук. Показателно е също, че няма храна, която да не обичам. От малък с наслада дояждах от купичките на децата в детската градина храната, която вече им беше дотегнала като кюфтета фрикасе примерно или нишесте с вода. Сещам се за една екскурзия във Велико Търново, на която ни бяха завели в пети клас. Хранихме се на някакъв ведомствен стол и всички деца после повръщаха без мен. Не обичам да се тъпча безогледно, а се храня бавно и с наслада усвоявам всяка хапка.  Много ме дразни още от най-ранна детска възраст, когато някой сдъвче шоколадов бонбон, а не го оставя да се разтопи в устата си.

    Наред с дотук изброените ми характерни особенности мога да прибавя и една, която смятам в известен смисъл за полезна. Това е изключителната ми спестовност. Като невръстен хлапак за един от рождените си дни получих ламаринена касичка, имитираща банков трезор със собствен шифър. От тогава започнах всяка попаднала ми стотинка да прибирам в нея, като трескаво се опитвах да я напълня. Дори имаше случаи след като родителите ми се прибираха от работа и сядаха пред телевизора в хола, аз ловко да се промъкна до закачалката в коридора и напълно безшумно  да пребъркам джобовете им за монети, които грижливо събирах. Когато все пак касичката се препълнеше, майка ми взимаше подрънкващите монети и ги внасяше в спестовната ми книжка и така докато ифлацията през деветдесетте не ги стопи до скромна сума, която стигаше за един чифт маркови маратонки. Може би това беше момента, в който аз, след като съм изпил до дъно горчивата чаша на разочарованието, трябваше да приключа с чичоскруджевия синдром. Но уви! Детската ми психика бе тотално и безвъзвратно увредена. Вече отдавна я няма старата ми касичка, няма я дори следващата, онази с класическата свинска форма и характерен розов цвят. Сега събирам монетите в пластмасова кутийка от креатин на прах и умирам от кеф да ги броя и да се наслаждавам на веселия им звън.

    Следващата дума, с която искам да се определя, е сравнително нова в моето битие и по-честото й използване води началото си от момента на пристигането ми в столицата. Относително провинциалното спокойствие, от което бях обгърнат преди да бъда приет в университета, в един момент сякаш се стопи и станах страшно раздразнително същество. Добронамереността ми се изпари в мръсната коруба на  автобус 280,  когато баба на преклонна възраст ловко провря сухата си ръка в панталона ми. Ако беше поне с тридесет години по-млада, сигурно щях да пусна някоя поощрителна усмивка, но имайки предвид реалността, изпсувах и слязох от автобуса. Толерантността ми също се изгуби на спирката на 94 срещу спортния комплекс Дияна. Там разбих лицето на порядъчно надрусан и особено невъзпитан младеж, който се опита да ме събори от автобуса напълно безпричинно. Гневът започна да ме спохожда по-често, най-вече след като си намерих  работа. Няма да изпадам в детайли какво се случва на място, където деветдесет процента от колектива е раждал деца и те си имат свои. А що се отнася до шефката ми и до сега като остана насаме под душа, разигравам един и същ етюд. Тя ме кара да свърша нещо изключително унизително, като не спира да командва с кресливия си глас, а аз изливам в лицето и тирада от псувни и аперкъти в областта на бъбреците й. Е мисля, че трябва да спра до тук.

Всъщност чак сега си давам сметка що за човек съм аз. Думите, с които толкова добре успях да се опиша, са точно - леност, похот, лакомия, алчност и гняв. Наистина липсват завист и високомерие, които са ми абсолютно неприсъщи, но пет от седем е също много добър резултат. Данте, без да се замисли, би ме изпратил да страдам в мрачната и безотрадна, изпълнена с наказания за извънредно безбожните люде, преизподня. Човекът е грешен, а нищо човешко не ми е чуждо. Всъщност аз според тази си самооценка съм съшит от грехове и се надявам да е резултат от някаква остра самокритичност, проявила се успоредно с писането на есето. Но все пак се чудя, колко от хората, прочели този текст, няма да открият между редовете думички, които страшно добре да ги характеризират.