Чета една книга и ми се случват едни неща, които ме карат да преосмисля себе си като личност, а изобщо личността като такава.
Редовно се сблъскваме с неуспехи от всякакво естество. Толкова често даже, че вече в без друго провалилото ни се ежедневие ние свикваме с поражението. Степента, в която сме притъпили усета си за удовлетворение, е толкова висока, че дори когато ни се случи нещо приятно и ни сполети повод за усмивка от успеха, ние просто решаваме, че няма смисъл да се радваме. Страхуваме се даже от собственото си щастие! Колко жалко. А всичко идва от някаква глупава човешка склонност към неувереност, към неспособността да повярваме в собствените си сили и възможността да ги съсредоточим в личните си стремежи. Докато мисленето ни дава накъсо, накъсо ще дава и всичко около нас. Има обаче и един друг проблем, който всъщност оказва най-съществени щети у по-слабохарактерните човеци - смазващото хорско мнение. По-конкретно - критичността и обезкуражаването от страна на маса загубеняци, ...