ПЪРВА СРЕЩА

Човек не може да бъде остров затворен сам в себе си... Човек не може да обича скришом, като крадец, крадец на чувства. Откъде идват самотните хора, кой разрешава на сърцето си да остане само? Ако обичаш, можеш ли да бъдеш сам... ако мразиш, колко часа ти остават до самотата?... Понякога го срещаш, него далечния, непознатия... срещаш го случайно без фарс, без уговорки... Понякога поглеждаш в очите му и виждаш себе си и това, което ти престои да ти се случи, и усещаш истината за себе си, за живота си и просто оставаш... краката ти се вцепеняват, очите ти се взират в неговите и не помръдваш... Може би това е твоят остров, остров без самота, някъде, където да останеш свободен... Като тях...

Беше горещо, толкова, че нищо не усещаш в себе си, освен жаждата... Хората се стичаха по улиците и смучеха настървено напитките си, все едно световният недостиг на течности се беше стоварил над главите ни. Минаваше през тях и не ги виждаше, все едно са сенки от миналото, към които не ти се иска да се връщаш. Когато влезе там, усети хладина и мрак, слънцето беше заслепило очите й и просто искаше да свърши това, което трябваше и да тръгне. Между многото предмети и неща Леа почувства как я погледна и задържа очите си върху тялото й, върху лицето й и преди да продължи с обстойното си наблюдение си, тя си тръгна, бързо - все едно не е била там. Странно, не го видя добре, но го усещаше някъде там по улиците, в мислите си... Животът й бе прост, не точно, но нещата се случваха и то без условия, без усложнения... нещо, което следваше пред нея.

Среща - посоката на твоя живот, Целувка - чувства, излети върху устните ти, неизказани, Секс - или се влюбваш, или си тръгваш без трепет, празен както си и дошъл, сякаш си ваза, която никой не е харесал и в един прекрасен ден я чупят, така празна и ненужна... Ако поставим картите на масата можем ли да се изберем как да постъпим, как да чуем какво иска сърцето ни?

Видя го... този, който я гледаше, този път и тя го гледаше... Гладиатор, това видя, Гладиатор без арена, без дрехи почти гол. Горещината стана непоносима, не можеше да мисли, не искаше да знае защо, но остана... Лея искаше да бяга, да избяга от съдбата си, но всъщност се приближаваше към него, към перфектната физика, към непознатия с който й бе писано да остана дълго... Времето остана в дланите й,  за нея всичко спря... Можеш ли избягаш от стигмата на твоя живот, белязала кожата ти с големи следи, следи от страст, следи от гняв... Струва ли си да спреш да мислиш и да пожелаеш чужд живот, живот на друга недостойна според теб за Гладиатора... Но тя не знаеше нищо тогава, за нея сега започваше едно състезание, неравнопоставено... измъчено, в което искаше да финишира първа като победител.

Вечерта беше приятна, горещината се бе превърнала в част от лекия бриз и оставяше приятно чувство по кожата. Лея се погледна в огледалото. Младостта караше кожата й да грее, скулите й блестяха смесени с летния загар и лекия руж. След дълго колебание покри плътните си устни с лек прасковен гланц, което ги накара да изглеждат сочни и още по обемни. Светлите й кичури обгръщаха лицето й и падаха нежно върху раменета й. Имаше среща, по-рано същия ден той я беше поканил на по едно питие, тя беше приела веднага и сега за миг се поколеба дали това е правилно и дали не трябва да спре преди да е започнало, но нещо я влечеше, нещо я караше да бъде нетърпелива и това чувство се бе насадило в гърдите, спирайки дъха й. След като се увери, че е всичко по нея е изпипано до последно, така както склулптура оформя силуета с часове тя тръгна. Тръгна по път от който не можеше да се върне назад, без да усети всяко едно камъче под краката си. Видя колата му и без страх отвори вратата и се качи. Гладиаторът я погледна и зеления цвят в очите му се насити още повече, той не я познаваше изобщо и надали усети как сърцето и биеше по-бързо, но тя го чувстваше, всеки трепет на тялото й, всеки удар на сърцето й. Всичко беше толкова различно от всичко досега, сякаш беше за първи път на среща през живота си. На масата усети само жажда и се  нуждаеше от питие. Непринудено разговорът потръгна, Лея се смееше и не спираше да говори, както и той. Имаше чувството че го познава, че някога е говорила с него, смяли са се заедно, години преди това. Там той й разказа за живота който води в момента, с жена която не обича, говореше й без скрупули, открито, без тайни. Говореше и за животните, природата които тя обожаваше... тя имаше чувството, че вижда душата му, че усеща тъгата и страстта му към живота, виждаше онези искри в очите му които му придаваха още по внушителен вид. Лея почувства ръката му, обгръщайки тялото й и усети как устните му докоснаха нейните, сякаш беше безкраен океан който се сливаше с хоризонта, така бавно и чувствено... Пожела го, поиска да го има за себе си, да го съблече и да разголи чувствата му. Тази вечер Гладиаторът остави Лея до дома й и със открито нежелание я остави да си тръгне, но поиска да я види отново още на следващия ден. Лея затвори вратата на дома си рязко... тази вечер тя не можа да спи, не можеше да спре да мисли за очите му, за думите... Тя беше сигурна, че тази връзка без конкретно начало ще бъде само сексуална, два-три пъти в месеца, всъщност тя не знаеше колко често трябва да се виждат хората в такива отношения, но така щеше да бъде... той имаше семейство, а Лея не беше никоя да се меси в чуждия живот. “Какво направих, какво правя с живота си?” – тя не можеше да отговори на себе си дори...

Кой усеща любовта още в началото? Изобщо може ли да има такава любов, без бъдеще, с много болка и гняв, че си се оставил да бъдеш порочния, лъжливия и този който всички съдят за това? Ако човек беше арбитър на своя собствен живот, как би осъдил душата си за това? Не можем да избираме живота си, не можем да ръководим съдбата си, но можем да избираме щастието си, можем да искаме да живеем на пълен оборот. Защото животът е като рали, има губещ, наранен, някой който е изкаран от пистата, някой който умира и се преражда за да бъде този път, в този живот, безгрешен. Тогава присъдата може би ще бъде да не можеш да обичаш, докато не срещнеш подходящия, свободния, някой с който да бъдеш наравно по пистата...защото колкото и да искаме не можем да имаме живот на заем. Такава услуга струва много, цената е прекалено висока, а този който ни я прави ще иска душата ни като отплата... Дали Лея бе готова да даде душата си за връзката си, дали тя щеше да спи с чиста съвест и покой от тук нататък. Кой знае?

Цялата вина, с която Лея се събуди на сутринта, остави на възглавницата и бодро реши да продължи това което може би вече бе започнало. Той беше красив, тялото му беше божествено като герой от всеизвестната митология, и тя усещаше, че вече го познава и знае колко прекрасен човек е. Това бе достатъчно да го иска, да пожелае да го разбере и остави следа в живота му, така както само нещо значимо и стойностно може да бъде. И въпреки всичко тя си оставаше втората, но Лея не беше от жените които са втори, тя беше готова още от този момент да се качи на върха, дори без подпис щеше да остане в сърцето му първата и неповторимата. Усмихна се, почуства се готова за него, за истините, за лъжите, неизменно дебнещи зад ъгъла... Когато по-късно чу гласа му по телефона Лея изпита огромно нетърпение от срещата си с него. Искаше й се да разбере дали си струва, дали ще усети онова чувство в гърдите си, дали тръпката по кожата й ще продължи да лази бавно и протяжно. Отново го погледна, погледна го в очите, не спираше докато той се приближаваше към лицето и я целуна. Дъхът й сякаш спря, целувката му имаше вкус на сочен, току що узрял плод, може би папая и сокът му се разтече по устните й оставяйки лепкава, сладка ивица. Това бе толкова вкусно, че не усети когато хвана ръката й, не чу щракването на ключа на металната брава заключващ тайната, срама и изкушението им. Гладиаторът обхвана с ръце лицето й и покриваше всеки сантиметър от нежната й кожа с целувки. Беше я притиснал към тялото си силно, но същевременно я докосваше така нежно сякаш държеше в прегръдките си не човешко същество от плът, а от планински кристал, така внимателно...Лея усещаше как дрехите й падат и започна да се бори със себе си, дали да го отблъсне, дали да не отложи този момент за по-късно. Мислеше, че е прекалено рано, не, тя не можеше да си позволи това, никога досега не й се беше случвало да прибързва. Та той щеше да я желая утре повече, а на по – следващия ден нямаше да спи, защото не я беше имал. Не, имаше чувството че се задушава, тялото й никога не й беше правило подобен номер, никога не я бе подвеждало така. Искаше го, желаеше този мъж, но не тук, не, искаше да имат време, не искаше да бърза, усещаше възбудата му все повече  и повече. Тогава някъде там в разбърканите си мисли, тя го чу да й предлага да заминат, някъде за ден-два, само двамата. Това за Лея беше абсурдно, да замине с него, та те не се познаваха, всеки си имаше вече свой живот. Не, това е лудост даже й за нея, за нейната свобода, за нейните представи за отношения. Тя трябваше да му откаже и докато си мислеше да каже “не”, устните й произнесоха другата сричка “да”, без да помисли тя се съгласи за втори път да се качи на адреналиновото влакче, на влакче пълно с емоции, преливащи и достатъчно тежки за да го обърнат.

Следва продължение...