Тя обичаше синьото си канапе, обичаше малката порцеланова ваза с големите оранжеви цветя, поставена на ниската й стъклена масичка. Често казваше на приятелките си, че е влюбена в този просторен апартамент, в огромния прозорец с розови завеси, от който вечер наблюдаваше светлините на града. Не можеше да се насити на малката си шикозна тераса, където пиеше сутрешното си кафе, докато четеше поредното т.нар. "женско списание". Тя беше млада, красива и амбициозна. Тя знаеше това и умееше да го използва. Живееше с парите на чужди, почти непознати мъже, които я забавляваха с наивните си, направо глупави погледи, отправяни всеки път към нея. На 23 години нея вече я нямаше. Изключително банална история - пиян шофьор, високи скорости и тя, оказала се случайно на тази улица по това време. Поредната жертва на безотговорност. Тя, някакъв номер, число, статистика. Красивата й черна коса на мръсния асфалт, бялата й кожа, замърсена с кръв, и куп амбициозни репортери, снимащи за последен път профила й. Тя, поредната сензация.
       Той мразеше да закъснява за работа, мразеше горчивото кафе и шума рано вкъщи из пренаселения малък апартамент. За съжаление, когато една сутрин се събуди и видя, че има три стаи и пет деца, осъзна, че спокойствие скоро няма да усети. Но той обичаше своето семейство. Обичаше и жената, до която се будеше всеки ден вече 12 години. Просто понякога сънуваше своята мечтана ваканция и след това сблъсъкът с реалността беше прекалено болезнен. Той харесваше работата си единствено поради една причина - благодарение на нея изхранваше семейството си. Шефовете му не ценяха неговия труд, заплащането не беше високо, унижаваха го ежедневно, но какво от това, след като всяка вечер, още преди да е стигнал входната врата, чуваше: "Тати се връща от работа..." Да, тати имаше работа и това беше най-важното. Той обичаше и своята малка къща в едно село, близо до града, останала от неговите родители, те пък наследили я от своите. Само там беше господар на живота си в промеждутъка от 10 сутринта до 5 следобед. Тогава прекопаваше своята малка зеленчукова градина, викаше приятели, с които на по бира играеше на табла под черешата. На 42 години него вече го нямаше. Изключително нелепа история - на връщане от работа, късно вечер, обир, проява на несръчност от страна на престъпника, фатално гръмнал пистолет, предвиден единствено да плаши. Поредната жертва на нарастващата престъпност в големите градове. Той, номер, число, статистика. Загрижените очи на баща, все още отворени, гледащи към небето, дупка от куршум и следи от кръв по новото му яке, уважавани медии, гордеещи се с този уловен момент. Той, поредната сензация.
       То искаше да стане полицай, за да хваща лошите, искаше никога повече да не ходи на училище и по цял ден да се рови в мазето в старата къща на дядо си. Май падащите звезди не изпълняват желания, защото будилникът отново звъни в 6. Трябва по-бързо да пие топлото си мляко, за да не пропусне контролното по математика. То не е много прилежен ученик. Да си го кажем направо, обича да играе навън много повече, отколкото да се рови в стари и скучни книги. То обаче е невероятен приятел, винаги помага, дори пише чужди домашни, нищо, че никога не се оказват верни. За него да излезе с момчето, с което седи на един чин, и да го почерпи с лимонада, за да оправи тъжното му настроение, е много по-важно от диктовката при онази строга учителка. То има прекрасно семейство, които много го обичат, по-малка сестричка, която преди време му каза, че иска да се омъжи за него като порасне, то пък й каза, че момичетата са отвратителни и не му трябват. На 9 години него вече го нямаше. Изключително коментирана история - река край града, весели детски игри, подхлъзване, удавяне, хиляди упреци по-късно към работещите му родители. Поредната жертва на случайността. То, номер, число, статистика. Малкото му телце, изплувало на калния бряг, прегърнато от плачещата му майка, и журналисти, тикащи микрофони, камери, диктофони към нея, за да открият своята история. То, поредната сензация.
       Ние се наричаме хора, гордеем се със своята загриженост, все се учим и развиваме. Записваме всичко, което ни се случва, и го кръщаваме история. После казваме, че тя ни е нужна, за да виждаме грешките си и да не ги повтаряме. Ние все знаем кога другите не са прави и умеем да им го показваме. Обаче, за да се чуват "важните" ни думи по-силно и по-надалеч, измислихме още нещо - журналистиката. Като идея беше безупречно полезна - тя трябваше да ни запознава с всичко, което се случва до нас, около нас и много по-надалеч. Така, благодарение на нея, всички ние, жители на света се сближихме. Но възникна един въпрос - трябва ли журналистиката да съобщава всичко? Къде са границите, ако изобщо ги има, в информирането? И тук ние, хората, в този, на пръв поглед маловажен спор, показахме истинската си същност. Заклатихме възмутено глави, когато видяхме момичето, блъснато от кола, на първата страница на вестник, но после все него търсехме от интерес към още подобни уловени гледки, които малко от нас имат възможността да видят, и слава богу. Изказвахме съболезнования на опечалената жена, загубила съпруга си. След това не приехме сериозно упрека й към всички медии, показали убития баща на децата й. Казахме си, че все още не е на себе си и не осъзнава нашето право да знаем и да видим. А имаме ли такова право? Що за нормално същество би искало да става свидетел на най-тъжните и ужасяващи моменти в човешкия живот, на смъртта, на тъгата на най-близките? И какво му дава тази абсолютна информираност? Ние не сме едно цяло. Някои от нас предпочитат сензациите в журналистиката да се ограничат до комичното, веселото, приятното, да "лекуват" скучното ежедневие. Но да не търсят своите истории там, където човек е уязвим, беззащитен и победен, за да не "тровят" жестоко, нахално медиите и нашето съзнание, като техни потребители. Други от нас обаче упорито търсят поредния тя, той или то, номер, число, статистика, за да въздъхнат облекчено, уверени, че безсмисленият им живот засега е в безопасност.