Събуждам се с мисълта за него. Не защото е толкова прекрасен, какъвто той всъщност е. Събуждам се с усещането за надвиснало нещастие, чувство, непонятно за човека, легнал до мен. И не толкова мисля за новопоявилата се ненужна депресия, колкото не спирам да се чудя как Той може да е толкова щастлив. Безусловно и постоянно. Щастието е категорична константа в неговия живот. Това чувство, за което всички мечтаят, просто и тихичко си живее в него като малка светулка.
Ако не ме познавате достатъчно, ще си кажете, че сигурно Той се ощастливява от любовта, която му давам. Съмнявам се, обаче, приятелите ми да ме опишат като слънчево и любвеобилно съкровище. Напротив. Буреносните облаци при мен се трупат повече, отколкото сте виждали това лято. Така че, не, не съм си отгледала щастливец. Този необезпокояван от лоши мисли елемент дойде при мен в завършен вид.
Аз, естествено, искам да съм като него. Лошото е, че при мен всеизвестното "с какъвто се събереш, такъв ще станеш" не действа с пълна сила. ...