Думата „сила“ е често използвана от мен под една или друга форма, в един или друг контекст. Силата на жената, на мисълта, на волята, а сега и на молитвата.
Сама по себе си думата молитва излъчва сила. Без колебание това е последното средство, до което често прибягваме, но очакваме да е най-силното и въздействащо. Молитви не казваме във всеки момент. Ако всичко ни е наред, просто не вярваме в молитвата, не се сещаше даже за нея. Тя е нещо, което принадлежи на религиозните хора и се случва по празниците само. Вече живеем във време, в което не я възхваляваме, защото си мислим, че човекът може всичко, че той е станал свръх човек. А да не говорим, че ако си признаем, че се молим, могат да ни обявят и за луди. И сега да се ядосваме ли на тези модерни ценности или снизходително да ги подминем? Факт е, че молитвата като морален акт е отживелица според средностатистическия българин, чиито потребности се свеждат до яденето и пиенето, а тези свои потребности той прехвърля като ценности върху деца ...