От много време двамата живеят заедно, макар че през повечето време единият дреме и възприема света около тях смътно и като през мъгла. В редките моменти когато Той го вика на помощ, Той се отзовава, защото те са двама и са един. Тогава Светът идва на фокус с кристална яснота пред невероятно чувствителните му сетива и Той застава лице в лице със Света, за да заяви присъствието си. Той е Звярът, а другият е Човекът - те са двама и са един.
    Човекът обикновено зове спътника си в моменти на битки и екстремни физически натоварвания, тогава Звярът е в стихията си и отново задрямвайки след преодоляването на кризата.
    В последно време Той забелязва някаква промяна, Той го вика все по-рядко да действа и все по-често да наблюдава. Човекът се учи да използва много по-прецизните сетива на спътника си, за да наблюдава Света. Появите на Звярът вече не се изчерпват само с кратките мигове нажежени до бяло от ярост в най-първичният й и чист вид, а започват да се комбинират с много по-дълги и спокойни моменти на съсредоточени наблюдения и кротки съзерцания. На Него малко по малко започва да му харесва новата му роля.
Днес е денят, в който Човекът покани Звяра просто да се поразходят и Той прие...

След като изгледах онова клипче за вълците решавам, че ми е време да си ходя. Излизам от компютърния клуб, в който прекарах последните три-четири часа и леко премигайки заради яркото следобедно слънце решавам просто да се поразходя, остават ми три часа до работа и никакви задачи за вършене. Скривам от слънцето и от хората очите си зад тъмни очила и започвам да обикалям по така добре познатите ми улици в нашия квартал.
    Имам чувството, че всичко около мен е нереално... Не! По-скоро е прекалено реално - цветове, звуци, движения на тълпата... виждам, чувам, усещам и най-малката подробност около мен. Тялото ми потръпва леко от прилива на сила, незнайно как изсипала се в мен. Всяка следваща крачка е все по-лека и по-лека, а стойката ми се изправя изведнъж отърсил се от натрупаната от ежедневието умора. Започвам да крача по Света...