Казвали, че раздялата е малка смърт, ала това е клише. След раздялата умирала малка част и от теб - отново клише. От раздялата сърцето боляло, а душата дълго след това не знаела що е истинска усмивка - клише, ала за жалост кой ли вярва в клишета...

     Запознахме се случайно, неволно погледите ни се спряха един в друг, ако знаехме че така ще стане, ако знаехме че ще можем да изпитаме такива силни чувства, ако знаехме че така ще боли, надали щяхме да се впуснем в това, което сега се опитваме да забравим.  Да се преструваме пред себе си и пред света че нищо не се е случило - боли,  нали ? Тъжно е, когато няма на кого да споделиш, няма кой да те разбере.

Когато душата ти се измъчва и жадува за капка съчувствие, за малко подкрепа, за приятелска ръка, която да те вдигне от земята, тогава разбираш колко си сам, колко боли, колко си грешен та никой да не ти вярва. Затваряш се в себе си, обръщаш гръб на света и нищо друго не те интересува, само онзи, който ти дава наркотика, жизнено необходим за душата ти. Затваряш се в своя свят, главен актьор си на собствения си филм, мечтаеш с отворени очи и не осъзнаваш, че правиш грешка след грешка.  

     Знам, ти си онзи забранен плод, който аз не трябваше да опитвам, но се подмамих ... Не вярвах в любовта, не вярвах, че може да ме сполети, след като аз не желая, затова се впуснах без да мисля,че може да боли. Знам, ти имаш съдба, която вече си избрал, не можеш да върнеш времето назад и дори да ме обичаш безпрекословно, да даваш всичко за мен, и когато ме няма светът ти да се преобръща...знаеш, че не можем да сме заедно, така трябва, така е правилно. Аххх, ако знаеш колко мразя тези думи " трябва, правилно " - клишета.

     Любовта боли щом е в закъсняло време. Помни, миличък, че времето е всичко което имаме ние с теб, само то ще затвори всички рани, ще ни накара да забравим за момент какви сме били. И ще изплуват винаги спомените, онези красиви моменти, за които ще мечтаем щом останем сами, които ще ни крепят щом се срещнем и се наложи да се правим на непознати. Ще бъде трудно - знай, но ще се справим - знам!

     Искам да забравя всичко ... как говорехме с очи, как се страхувахме от думите ... как се пазехме един от друг, от света и любовта ... как тичахме един към друг, когато останехме сами ... Някой ден вярвам ще дойде време и за нас, ще бъдем заедно, и ще забравим времето, когато сме били далеч един от друг, ще си спомняме сякаш е било вчера как се целунахме за  сбогом. Тогава ще мога без да се страхувам да изричам онези обричащи думи. Дали ще ме чакаш, дали няма да срещнеш друга, дали в дългите красиви нощи ще мислиш за мен, дали, както ми каза ще имам място в сърцето ти завинаги ... Но знам ще сме заедно, просто трябва да имаме търпение, времето ще ни излекува, ще спре да боли от самотата. Искам да знаеш, че разбирам защо го правиш, защо избираш да вървиш по своя вече отреден път, нали така трябва. Аз също трябва да бъда пак онова момиче, отново трябва да издигна студените кристални стени - вход към моята душа ...

     Ще се срещнем, обич моя, и ще бъдем заедно на пук на всички правила, и вече няма де се интересуваме от света, няма да се чувстваме виновни, че правим грешка като сме заедно, никой няма да ни пречи, няма да се страхуваме да кажем " Обичам те " на глас - Повярвай това не е клише! Обещавам ти, само имай търпение ... след смъртта.