Надясно от курса все по-отчетливо се вижда Малея. Корабът гони пред себе си разсънено облаче от шумяща пяна, което все се блъска в носа, искри от залязващото слънце и бяга ли, бяга напред. Зад кърмата съм оставил вече толкова купища спомени, чийто неугасващ ритмичен порой все още тлее, преди да се претопи сред ежедневните ритуали на моряшкия живот. А в кръвта все по-слабо бият камбаните на преживелиците земни, които се отронват неумолими под железния удар на винта. Преди да пресъхнат като щедростта на слънцето, което е извървяло още един земен път в края на залеза.
Но Малея приближава все повече - като пропътуван жалон сред изминатите морски мили, мощният звук на корабната свирка отведнъж се блъсва в скалистия бряг, достига до бялото манастирче и притихва точно там, сякаш го е страх да наруши неговия вечен покой.
Чувал съм да разказват старите гръцки жени, че това предревно манастирче е било построено от моряшки вдовици, които идват тук по тесните и извити пътечки преди залез, кланят с ...