Спри

  -Спри!Недей!Спри!......Върни се!Не можеш да го направиш...не можеш!!!
   -Спри!Не можеш да ми сториш това!Недей!Защо?
   -Какво ти сторих?Какво ти направих?
   -Върни се....не мога да продължа сама!!!Чуваш ли?Чуваш ли ме?Защо си тръгваш?
    Тя викаше....викаше в отчаяните си опити да го спре...това беше последното нещо което можеше да направи...той я оставяше и постепенно изчезваше.А това не тябваше да се случва,не беше честно...
     Та той обеща...обеща толкова много неща...че ще я обича,че ще е до нея винаги,че ще се промени...че ще направи всичко за нея...И тя му повярва-на всяка една негова дума,на всичко...та от него изречени бяха толкова ценни и истински...Нима е излъгал...нима всичко е било игра...нима това не е човекът,който познаваше?Не...не може да е истина...не може,просто не може този човек,който току що я напусна завинаги да е момчето,в което се влюби...не може...
      Тя си мислеше,че вика,мислеше си,че е казала всичко това...че се е опитала да го спре...
      Но всъщност не беше казала нито дума...никой не се обърна,никой дори не забеляза,че току що той я остави и си замина...никой дори не разбра какво се случваше вътре в нея...никой не чу думите й...никой не видя сълзите й...всичко остана в нея.Всички въпроси и всичката болка останаха в нея...
      Не каза нищо заради гордостта си...беше твърде горда за да се моли и да падне на колене...И докато душата й умираше бавно на външен вид тя не потрепна,не помръдна дори-остана така,сякаш замръзна...А душата й-тя й се молеше за един последен път да направи каквото й казва сърцето,а не разума...Та без душа беше за никъде...за какво й беше гордостта,като умираше отвътре?Той трябваше да види сълзите й,трябваше да види колко болка й причини...трябваше да разбере,че я е наранил за цял живот...трябваше...но не разбра...
      Та нима не се беше подложила на достатачно унижения заради него?Не слуша ли сърцето си твърде дълго?Нима същото това сърце не я доведе до тук-до това състояние?Това сърце с неговите постоянни копнежи и спонтанни решения!
       Нима не го чака достатачно дълго?Нима не се реди на опашка за него,нима не изчака всички,нима не го изчака да задоволи мъжкото си его и достойнство?Нима не трябваше да гледа как той е с всяко едно момиче,което пожелаеше?Нима не го гони,умолява...нима не се мъчи достатъчно...???
       Защо нито веднъж той не оцени това?Защо нито веднъж не разбра на какво е била подложена,през какво е трябвало да мине?Защо си мислеше,че й е било лесно?Та той никога не беше се молил и чакал някоя толкова дълго....
      Да,сега беше твърде горда...да,беше-това беше последната капка гордост,която й беше останала след всичко...да,не направи нищо...да,сърцето й я доведе до тук,то беше виновно...защото тя слушаше сърцето си....да,чака и се унижава твърде дълго...чака човек,който дори не я опозна,не си направи труда да я разбере и поне веднъж не се опида да й каже истината.....
      Ето тръгна си...няма го вече,няма да се върне,колкото и да й се иска...
      Да,сега той си тръгваше,бързаше да отиде при следващата,която щеше да излъже и остави...Да,но никога повече нямаше да я види да се унижава заради него...никога повече нямаше да види усмивката й,онези очи,които го гледаха така влюбено,никога повече нямаше да види сълзите й,да чуе сърцето й....никога повече нямаше да притежава това сърце,да го държи в ръцете си и да му е господар....
      Никога повече....може би в някой друг живот....
 
                                                                                         ...Сбогом...