Бях съсипана. Бях разрушена на парченца, опитвайки се да ги събера със сетни сили. Не успявах и от това болеше още повече, защото знаех, че съм съгрешила, че не трябваше да го правя, че не трябваше изобщо да ходя там. Казаха ми го хора с опит, но аз не ги послушах, като се оставих да ми влезе през едното ухо и да ми излезе от другото. Ако ги бях послушала, то това нямаше да се случи. Нямаше да се намирам тук, бягаща и уплашена. Нямаше да проклинам този ден, а той щеше да бъде поредният спокоен.

Убийството на мъжа беше ужасяващо. Бе грозно и пълно с мръсотия и болка. Не бях аз. Знаех го! Но дали някой щеше да ми повярва изобщо? Дали щях да имам право на глас, ако бъдех намерена? Бях пияна и напушена, кой щеше да повярва на такава пропаднала жена? Никой... абсолютно никой.

Вървях по малката уличка, опитвайки се да не привличам особено вниманието върху себе си, но всеки се заглеждаше в мен за поне миг или два. Скланях виновно глава, а хората дори не знаеха защо. Не знаеха какво се крие в уж толкова честната ми душа. Не знаеха, че тя изобщо не бе толкова чиста, за колкото я представях. Проклинах се, задето аз бях там и го намерих. Проклинах, задето взех оръжието в ръцете си, та да го огледам. Аз сама си подписах акта за смъртта, аз сама си сложих въжето на врата, което сега не можех да сваля и да исках.

Скръстих ръце пред гърдите си, като ги разтрих набързо и нескопосано. Страхът ме пропиваше цялата, но аз не можех да го изгоня. Той навлизаше на такива бързи обороти, с така сила в мен, че докато успея да се усетя, той вече бе вътре и не смяташе да напусне заетото местенце. Душата ми плачеше, дереше се. Сърцето ми туптеше бързо, като не можеше да забави ритъм, защото страхът го плашеше. Не искаше той да е там, аз не исках да е там. Караше ме да си припомням ужасяващите сцени от смъртта на този непознат човек. Беше проснат на земята, целият облян в кръв, краката му бяха надрани до болка, а корема насинен. Имаше и една прободна рана, но тази, която бе прекратила живота му неусетно, бе онази от оръжието. Седеше отворена, а кръвта от нея се стичаше надолу на малки бързи рекички. Червената течност бе ароматна и ме блъскаше силно, омайвайки главата ми. Имах чувството, че след секунда ще се строполя на земята в безсъзнание, но аз все още се държах на краката си будна, като не можех да спра ужаса пред себе си, дори да затворех очи. Виждах го постоянно и сълзите се стичаха, незнайно защо от очите ми. Капеха и пареха устните ми с болката, която се изсипваше от тях. Но аз не знаех защо плачех. Не знаех къде е убиецът. Кой бе той? Беше ли избягал толкова бързо? Не бях чула дори гърмеж, не чух пукот и дори ни най-малък звук от студеното оръжие.

Исках да премахна това петно, този белег от душата си, но тя си оставаше толкова омърсена и зла. Аз бях жена, която не можеше да бъде толкова жестока. Аз бях добра, мила и нежна. Аз не бях убила онзи мъж. Но защо тогава душата ми се раздираше толкова силно и болезнено? Защо гърлото ми пресъхваше постоянно когато се опитах да си поема глътка въздух? Въпроси и въпроси, но без отговори...

Чух как нечия полицейска сирена доближаваше от далеко. Забързах крачка, надявайки се да се скрия от полицаите, но дали щях да успея?! Започнах да подтичвам леко, с къси крачки, а хората отстрани ме заглеждаха за по-дълго от преди. Лицето ми беше изплашено и ужасено. Те се отдалечаваха инстинктивно от мен, като усещах как телата им потръпваха неприятно. Толкова ли омърсена бях? Гледаха ме с неприязън в очите и със свити от недоволство устни. Но аз нищо не бях им направила. Или поне така си мислех...

Когато завих на следващата пресечка, една полицейска кола тъкмо спря и извика силно в микрофона.

- Спри на място и сложи ръцете зад тила!

Мъжете излязоха от колата въоръжени и се приближиха до мен, като ме бутнаха грубо и накараха краката ми да се превият на две. Аз паднах на земята, ожулвайки коленете си, а ченгетата наведоха главата ми, почти целувайки цимента, като през това време слагаха белезниците.

- Какво става? – попитах изплашена.

- Нямаш право да говориш, докато не пристигнем в съда! Госпожице, обвинена сте в предумишлено убийство. – изрецитира бързо и заучено мъжът, след което ме побутна да се надигна и ме завлачи, като накой боклук към колата.

- Но аз не съм го убила. – започнах да се защитавам.

- Млъквай! – изкрещя ми другият полицай, като ми удари силен шамар и почувствах сякаш завъртя главата ми на 360 градуса.

Не се намирах нито в безсъзнание, нито напълно будна. Бях в някакво странно състояние, което нямаше определено име за себе си. Премрежвах бързо очите си, опитвайки се да ги отворя, но шамарът бе прекалено силен и ме зашемети за доста дълго време. Бузата ми все още пареше от силната ръка на мъжа, имах чувството, че беше червена като рак. Пареше по начин, като че ли се бях изгорила току-що и не намирах мехлема, с който да се намажа, за да успокоя пулсиращата в мене болка. Неусетно кога колата спря и ние се намирахме пред полицейското управление. Аз надигнах тежко главата си, за да погледна кое е мястото, но не ми говореше нищо. Никога не бях идвала тук поради една или друга причина.

Единият от мъжете отвори вратата силно и ме изкара навън грубо. Завлачи ме към входа на управлението, като се отнасяше с мен като с някой долен боклук. Аз се опитах да се освободя малко от него, но вместо това мъжът стегна хватката си около лакътя ми. Изскимтях тихо от болка, но той само ме погледна с неприязън и продължи да ме влачи напред. Навлезнахме в обкръжението, изпълнено само с ченгета, които ме гледаха, сякаш бях някой изверг. Не можех да ги разбера. Не бях аз убийцата, че да ме обвиняват. Но можех ли изобщо да го докажа по някакъв начин? Имах ли някакъв шанс да се спася от този ад дошъл специално за мен?

- Не бях аз. – промълвих отчаяно.

- Не се опитвай да лъжеш. Имаме доказателства! – каза безразлично, но студено мъжът.

Аз погледнах отчаяно някъде настрани, но получавах в отговор единствено отвратени от мен погледи. Свих устни, опитвайки се да издържа всичко това, но щях да се саморазруша след малко. Надали щях да се задържа още дълго на краката си без земята да пропадне под мен.

Влезнахме в стаята за разпит, където ме поставиха да седна на един стол без да разкопчават белезниците от китките ми. Поставих ръце върху краката си, които трепереха силно от страх. Той ме пропи цялата и не изчезваше. Имаше от какво да ме е страх. Имаше... Последната дума щеше да бъде тяхна. И аз нямаше да получа правото да я оспорвам.

Една жена се доближи до масата, като пое едно дистанционно в ръката си и пусна телевизора срещу нас, на който тръгна видео, записано от някаква камера. На това видео се намирах аз, държейки оръжието, тресейки се силно от уплах и насочвайки го към непознатия мъж. Бе записано и убийството. Как го застрелвам точно от едната страна съвсем близо до сърцето му и той се свлича от болка на земята. Аз седях като парализирана без да мога да кажа нищо, а той се гърчеше пред краката ми. Тогава, след няколко минути, когато „изтрезнях”, аз се наведох до него и го огледах уплашена, държейки оръжието в ръцете си, без дори да го пускам от тях. Аз... аз ли го бях убила? Но как? Та аз дори не помнех... Исках да им обясня, че е нагласено, но как щях да го направя? Някой щеше ли да ми повярва изобщо? Щеше ли да бъде повярвано на предполагаемата убийца, която се опитваше само да се защити и да докаже, че е невинна.

След като видеото свърши, жената ми зададе няколко въпроса, но на всички тях ѝ отговарях единствено, че не помня. И наистина не помнех. Знаех само, че бях влезнала в стаята и тогава го видях – ранения мъж. Кой беше изпитал неутолимото желание да ме натопи? Кой искаше да прекрати живота ми толкова рано? Кой ме мразеше до толкова, че искаше да ме прати в самия Ад?

Жената записа нещо в някаква папка, след което пошушна в ухото на един мъж. Той кимна в отговор, а тя му се усмихна сухо, чисто и просто от благоприличие.

- Тази жена има раздвоение на личността и не помни нищо, така че ще е най – безопасно да я вкарате във охранявана лудница. – отвърна непознатата.

Мъжът кимна и ме отведоха от стаята, като след няколко минути ми биха инжекция и ме приспаха. Светът, който се намираше пред очите ми, изчезна в миг и забравих за всичко и всички. Забравих за смисъла на живота, за смисъла от това да се боря, забравих за това, което съм аз. Забравих за това къде, как и кога... забравих за целия смисъл от всичко. В мен съществуваше само и единствено страх. Страхът ме пронизваше, но този път по-бавно, защото лекарството ме унасяше, докато накрая пред мен не остана само мрак... Черна, непрогледна тъмнина.