Пиша – следователно съществувам. Толкова е нещо толкова просто, нали?
         Заповядай в моя свят – на щастие, на тъга, на любов. Мястото, в което думите ми имат тежестта на закони. Наслади се на красивите градини, в които се усмихват цветята на словото ми. Запознай се с моите тъжни, весели, сияещи и мрачни персони. Всички са герои на дългия филм, заснет по мой сценарий.
         Не се страхувай да докоснеш бодливата роза, която подадох към нейната нежна ръка. Вкуси от плода на узрелите чувства. Запознай се с моето моментно привидение. Докосни се до малкия ми спомен. Представи си дъждовната ми среща с жената, усмивка загадъчна имаща. Досети се за майка България и нейната изсъхнала осанка. Нали не ти дойде в повече?
         Когато творя: чувствам, искам, избирам, намирам, колекционирам и трансформирам. Потапям се в блаженството на собствения си свят. Летя с невидими криле, говоря с царе. Усмихвам се с утрото, плача със залеза. Пея, грея и тлея! Не живея, а горя, подобно на Яворов. Разхождам се в Рая, поглеждам към Ада, за да има някаква закономерност. Не се страхувам от нищо, грабя с пълни шепи от всичко. Падам! Ставам! Продължавам! Боря се! Успявам!
         Когато съм човек, се давя в сивите блата на ежедневието. Агонизирам и не намирам смисъл във всички персони, които ме обграждат. Пораждат отвращение, изпитвам презрение към безпричинно щастливите им лица. Не понасям хора, които спорят и говорят, че могат да се борят, а всъщност са кръгла нула.
         Но всички имаме някаква роля в този вечен филм. Едни са добри, а други са лоши! Едни страдат, други се радват! Едни са ленивци, други Щастливци!
         Аз съм от втория тип хора! А ти?