"Съвършенството може да съществува само в съзнанието, но не и в действителността, защото действителността е сянката на съзнанието."
Когато за пръв път прочетох тази мисъл в една книга на Торвалд Детлефсен, изпитах разочарование от факта, че никога няма да постигна съвършенство, защото човекът не може да бъде съвършен, нито пък светът, в който живее.
Аз съм от този тип хора, който изпитва голямо удоволствие от всичко, което му се струва красиво, което предизвиква в него някаква хармония и усещане за съвършенство, независимо дали става въпрос за мелодия, песен, литературно произведение, филм или човек. Смятам, че смисълът на живота е човек непрекъснато да се стреми към най-доброто, на което е способен във всички сфери, в които съществува или е избрал да съществува. За жалост, аз не съм човек на крайностите и винаги се опитвам да намеря някакъв баланс, който да ми даде някакво усещане за сигурност, а пък бил той и временен. В някои аспекти от живота изпитвам усещането, че заставам пред непреодолими бариери, които ми е непосилно да премина, а ако го направя имам чувството, че ще се разпадна. Разбира се, те съществуват единствено в съзнанието ми. Оттук произтича изводът, че поне засега не мога да следвам онзи смисъл, за който споменах в горните редове. Въпреки че сигурно мога да говоря безкрайно за себе си в писмена форма, не това е моето намерение. По-скоро бих искал хората да видят това, което виждам аз, макар и за кратко.
Като деца има един период в живота ни, който би могъл да граничи със съвършенството или поне да го наподобява. Това е периодът, в който сме достатъчно пораснали, за да можем самостоятелно да изследваме света около себе си, да го разкриваме в нашите все още невинни, но носещи удоволствие игри. И ако в този период не претърпим някакво значимо сътресение, ще можем да преминем успешно прехода от фантазията към реалността.
Ако, напротив, изпитаме някакви ограничения от страна на нашите родители или ни се случи нещо, което твърде рано да разбие нашите илюзии за света, то тогава е напълно възможно да изградим много рано недоверие към света или да се превърнем в бъдещи песимисти, склонни да търсят само негативното.
Когато сме деца, естествено е нашите майки и татковци да ни четат или разказват приказки, в които ни е лесно да повярваме, но рано или късно стигаме до истината, че онзи приказен свят, в който те се случват, не съществува, както не съществува и Дядо Коледа или пък Снежния човек. Тук искам да изкажа съмнение дали въобще е полезно за децата да бъдат подложени на тези неизбежни ранни разочарования. Защо трябва да скриваме от тях истината за света, след като те неизбежно ще я открият и колкото повече повярват в този измислен свят, толкова по-болезнена ще бъде тя за тях?
Бих казал, че пубертетът е най-уязвимият период, в който сме склонни да се стремим към съвършенството и да претърпим произтичащите от този стремеж разочарования. В този процес на търсене на нашата идентичност, ние биваме засипвани ежедневно с разни "образи" като чалга певиците, манекенките, футболистите или културистите, които се появяват все по-често в тези клипове на въпросните певици. Нямам нищо против никои от изброените, но в стремежа да приличат на тях подрастващите могат напълно да пренебрегнат истинската си самоличност и да си поставят цели, които са неестествени за тяхната индивидуалност. Цялата тази бликаща информация от медиите (в това число и електронните) ми прилича на океан, в който много лесно можеш да се разтвориш, да удавиш вътре своята непринуденост, своята естествена същност за сметка на разни заучени образци и модели на поведение. Въпреки че съм сериозен фен на филмовото изкуство, трябва да отбележа, че филмите оказват още по-негативно влияние в това отношение. Въобще не искам да си представям как би повлияло на една личност дълбокото превъплъщение в някоя роля, извършвано месеци наред и как тя би могла да се абстрахира по-късно от този несъществуващ образ. Предполагам, че в този смисъл актьорите ми се струват най-непостоянните, най-разпилените и размити личности от всички останали, а задължението да отговаряш на собствения си наподобяващ съвършенство имидж ми се струва свръх-изискване и неизбежно води до разочарование, щом въпросната звезда стъпи накриво и нейните фенове я разкрият - това се превръща в истинска трагедия и за двете страни, но сигурно никой не се досеща да спомене, че дори и те са просто хора, макар да се стараят да изглеждат нещо повече.
Не ни помага много и обществото, което е задало своите критерии за съвършенството – добре заплатена работа, финансова независимост, хубава съпруга, достойна за завист, послушни деца и т.н, и т.н. И така, още веднъж големите, пораснали деца се втурват към поредния стремеж за съвършенство, който – както винаги – неизбежно ни довежда до разочарование. Когато не успее да отговори на всички тези изисквания, личността започва да деградира, скрива се в своята депресия и явно или подсъзнателно бива отлъчена от Голямата игра на обществото, в който не е важно какъв си, не е важно да изразяваш себе си, а единственото важно нещо е какво си постигнал и колко от тези изисквания си успял да покриеш. Това ми се струва най-голямата трагедия – всички тези различни един от друг хора да се опитват да постигнат едно и също нещо по едно и също време.
Колко по-хубав би бил животът, ако не се стараехме да изпълним нечии изисквания, освен своите собствени, но в крайна сметка колко от нас живеят по този начин? Аз лично винаги съм се възхищавал на онези ярки личности, които преминават бариерите, разбиват стереотипите и сякаш напук на обществото живеят своя живот по собствените си правила.
Смятам, че е невъзможно в съвременния свят, човек да постигне щастие, ако не се осмели да погледне навътре в себе си; ако не успее да се види в онази пълнота, показваща му и хубавото, и лошото, и откаже да признае за свой водач сърцето, вместо ума.
© Костадин Волевски Все права защищены